ТОЧНО В ДВАНАДЕСЕТ

Лимитирах – започваме точно в 12.00 ч., летучката приключва в 12.15 ч. И нито секунда повече. Който закъснее – да не влиза! Но и един ден безплатен отпуск – не е изпълнил основното си задължение за деня: координацията на дневната програма.

Закъсненията секнаха. Работата заспа. Най-непонятното нещо в една телевизия е нейната програмна дирекция. Тя не прави новинарските емисии, спорта, филмовите и музикални продукции

Програмната схема, тази странна дума, която „познавачите“ важно и загадъчно я произнасят, е главният документ на Програмната дирекция – телевизионната конституция, на която се гради и функционира всяка телевизия, така, както и всяка държава не е държава, ако няма своя основен закон.

Бях на една специализация в университета John Newhouse по покана на Държавния департамент на САЩ през 1977 година. Тогава с много високо зрителско одобрение вървеше вечерното шоу на Джони Карсън и вечерните новини на CBS с Уолтър Кронкайт в 19.30 ч. източно време. Защо и Българската телевизия да не направи една програма в ранния неделен следобед – например в 17.30 ч. с новини, публицистика, култура

Славков ни каза: Нека разпределим по време задачите си така – твоите заместници и редактори трябва да знаят програмата за утре, за седмица и за месец. Това не е наша работа. Ти ще гледаш програмата до пет години напред, а аз още по-напред – за десет-петнадесет години

На една скучна пресконференция ѝ пуснах листче: „Реши ли се най-после? Какво въобще прави една поетеса в министерство, мястото ти е при нас, в телевизията“. Тя върна листчето с то-ку-що написано стихче: „Това е, хане, моето условие, в теб и в мен да няма никого!“.

През тях минаваха и всички живи предавания – от студиата на „Сан Стефано“ за Новините, „Панорама“, „Всяка неделя“ и „По света и у нас“, или от тържествени концерти, фут-болни мачове и други спортни състезания от нашите и световни стадиони, партийни конгреси и манифестации.

Влезе ли началник в студиото, седне ли пред микрофона, даже и за запис, даже и страшният Павел Писарев става част от екипа, и е подчинен на режисьора и на редактора. Сега като гледам как в рубриките на някои телевизии някои гости фукльовци или всезнайковци губят мярка, прекъсват се, говорят един през друг, без да се слушат – просто лошо ми става от тази ниска телевизионна култура. Не мога да си представя на режисьорския пулт отзад какво е, как издържат тези мили хора!

На снимка-та долу е Ванчето, фамилията ѝ е Гръбчева, сестра е на шефа на УБО, генерал Гръбчев. Но тя даже и името му не бе взела, за да не ѝ носи това някаква привилегия. Отиваше на най-тежките и рискови живи предавания.

Реших категорично да се преборя с ниското самочувствие на програмните редактори, да ги изведа на челна позиция в телевизионното производство. Заедно с това се опитах да внуша и на многоликия телевизионен колектив, че Програмата не е обикновена редакция, нито е подизпълнител на другите телевизионни звена, а водещ програмен блок в огромния механизъм на цялата телевизия, авторитетно място за работа в нея.

Програмата на Българската телевизия се разделяше с бебешките си години, гледаше от света към себе си. За това спомагаха и „Вечерите на Българската телевизия“ в чужбина, които винаги се организираха от програмни редактори и говорители, и работеха там във висококласни студиа на световните телевизии.

Програмно-координационният център, както беше преименувана старата редакция, постепенно зае полагащото ѝ се място в телевизионната фамилия. И престана да бъде като третокласна служба в далечно селско кметство.

Програмният съвет прие нашия десетгодишен програмен план 1972 – 1982 г. И скромната черно-бяла програма от 40 часа седмично, с по няколко часа вечер, и то само по един канал, се прицели в амбициозните седем дни седмично, да е с два канала, да е денонощна, и да бъде цветна поне 75 на сто.

Никой програмен редактор или режисьор дори и не си помисляше, че има нещо по-важно от Сънчо, който идва от горица да им каже „Лека нощ, дечица!“. Колко жалко, че тази свръхпопулярна детска програма е свалена от ефира на първа програма, и то по време на честванията за 60-годишнината на Българската телевизия! Дано да е за малко...

След 10 – 15 години дозите от чуждата душевност и култура, имплантирана през чуждестранните детски приказки и песни, вероятно ще променят и националния духовен облик на младите българчета. Зайченцето бяло май пак се е загубило в близката горичка. И чака в тъмното своята светулка...