Видео
Издателство „Жанет 45“ представи
„Ех, тази телевизия, Зазоряване преди полунощ“ от Стефан Велев
На 8 септември 2020 година, на най-голямото пътуващо книжно изложение в страната, „Алея на книгата“ – София, се състоя премиерата на книгата от Стефан Велев „Зазоряване преди полунощ“. Точно в 18:00 часа, Литературният кът на изложението, разположен на откритата площадка на бул. “Витоша” с пресечката на улица “Парчевич” в София, посрещна гости и приятели на автора. Книгата беше представена от Валерия Велева, журналист, започнала своята кариера в БНТ, а артистът Тео Елмазов прочете откъси от книгата.
ПРЕДВАРИТЕЛЕН СЦЕНАРИЕН ПЛАН
ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА “ЗАЗОРЯВАНЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ”
Организатор Асоциация „Българска книга” и издателство „Жанет 45“.
Дата: 8 септ. 2020, 18 00 ч., времетраене 55 мин.
Място: откритата площадка на пешеходната зона на бул.”Витошка” и пресечката с ул.”Парчевич”.
Освобождаване на терена към 19:30 /19:45 часа
- Открива представител на издателство “Жанет 45”, – потвърдено
- Представяне на книгата от Валерия Велева, – потвърдено
- Актьорът Тео Елмазов чете някои от приложените текстове от №1 до №5, – потвърдено
- Пресечка с изказване на Хр.Гочев, художник.
- Рецензия на Юрий Дачев.
- Авторът Стефан Велев отговаря на въпроси на гостите. – потвърдено
- Представителят на издателството “Жанет 45” закрива официалната среща и се предоставя време за даване на автографи от Стефан Велев – потвърдено
Звук и звукозапис на мероприятието, документален видеозапис, снимки от професионален фоторепортер, мултимедия.
По възможност да има бюфет с кафе, минерална вода или по чаша червено вино.
Добър ден Казвам се Зорница Христова и съм част от екипа на издателство “Жанет 45”.
Искам да Ви благодаря, че сте отделили от ценното си време и сте тук, за да отбележим една наша нова книга, книгата “Ех, тази телевизия – Зазоряване прид полунощ”, която за нас написа г-н Стефан Велев. Книгата се появява в много важна година, когато честваме 60 години от създаването на Националната ни телевизия и всъщност доверявайки я на нас, господин Стефан Велев, до известна степен ни прави част от историята. Благодаря му че тази книга излиза в нашето издателство. Желая ви приятна вечер и ви оставям в ръцете на госпожа Валерия Велева и актьора Тео Елмазов. Вярвам че ще Ви бъде много приятно. Още веднъж – Благодаря Ви, че сте тук.
Здравейте, здравейте приятели, здравейте колеги. Тук виждам много колеги от времето на телевизията, която тук в тази книга ще имате честта да погледнете в нея, зад кадър, зад завесата.
Искам първо да ви кажа кой е Стефан Велев и кой е авторът на тази книга защото за разлика от много телевизионни звезди той не се е показал толкова много публично за да бъде толкова известен, но той беше един от стожерите в телевизията във времето на нейния най-славен и прекрасен период, във времето на Иван Славков, когато тази телевизия наложи и започна да налага съвременната модерната телевизионна журналистика в българското информационно пространство. Стефан Велев беше главен редактор на програмата тогава, която беше водещата редакция в Националната телевизия, така наречения щаб на телевизията, през неговите ръце преминаваха всички предавания, всички журналисти, всички говорителки. Това беше един период в който националният ефир предаваше най-хубавите филми, български филми, когато предаваше Златният Орфей, когато, сега тука вече ще навлезна в подробности, когато предаваше директно манифестациите на девети септември. Тази Телевизия, която следеше всяко движение на Първия, която следеше кой ще бъде до Първия и после кой няма да бъде до него. Това е книга, един честен разказ за времето на Бригита Чолакова, на Хачо Бояджиев, на Кеворк Кеворкян, на Тома Томов, на едни велики, наистина сериозни автори и журналисти от които след това се роди плеядата съвременни телевизионни водещи и лица от екрана.
Искам да ви разкажа само за периода с който започва тази книга и как свършва тази книга. Тя започва с отразяването на един похитен, първия похитен турски самолет и каква е ролята на телевизията в отразяването и изобщо в действието на службите по това време. И завършва с разгрома на екипа на Иван Славков. И ако си мислите, че този разгром идва поради това, че те са се провалили – не! Разгромът дойде след като този екип, нахъсан, млад, енергичен, който наистина утвърди Националната телевизия, направи “кощунство” – свали от ефир Съветската информационна програма “Време”. Това нещо не се прощава. И макар, че във всичките тези седем-осем години, в които се разказва в историята на тази книга, зад ръководството на Телевизията са стояли и Партията и Държавата, тогава когато това ръководство все пак реши, че е по-важно да се следва волята и изобщо правилата на журналистиката, а не на идеологията и за това реши да свали програма “Време”, тази Партия и тази Държава, наистина бяха безкомпромисни. Ударът върху Иван Славков, върху Стефан Велев, върху Христо Цачев беше наистина жесток. Тава е мигът, само можете да си представите как едно ръководство отива един ден на работа и пред него милиционерът на входа казва “ама вие вече нямате пропуски и вече не сте нито ръководител, нито главен редактор”. Когато ги разказвам тези неща, понеже съм свидетелка на тези събития, аз се вълнувам и си представям как и Стефан Велев ги преживява отново.
Тази книга е много честна и в тази книга всички имена, които имат някакъв принос за Националната телевизия ще се прочетат. В това отношение Стефан Велев е направил една изключително, много сериозна изследователска работа. Той не е пропуснал никого, не е спестил нищо. Това е един много честен, много истински разказ за телевизията отвътре. Стефан Велев е човек, който е телевизионер до мозъка на костите си. И ще кажа нещо с което завършва тази книга. Заради телевизията той дори не отива, тука е неговия син, не отива да го вземе тогава когато той се появява на бял сват. Има такива луди глави. И слава Богу, че ги имаше. Те бяха, те бяха толкова в желанието си да правят съвременна телевизионна журналистика зад желязната завеса, съревновавайки се с онази западна телевизия, западните телевизионни образци и в същото време с “вилицата” на идеологията, на партията и все пак успяваха. Тази телевизия, всъщност е “майката” на всички съвременни телевизии.
Четивото ще Ви бъде много интересно, защото ще видите лица от екрана с които ние сме израсли и с които е минало нашето време. На добър час на книгата, а на Вас Ви желая наистина приятни минути с това четиво.
Здравейте, разрешете ми сега да ви въведа в съдържанието, ще Ви прочета два малки разказа, които смятам, че отразяват точно чувството за хумор с което авторът прекрасно описва златните години от 71 до 78 година на Българската национална телевизия. Аз лично го познавам от работата му в Народен театър „Иван Вазов“ и съм с много хубави впечатления.
ОБРАТНА ЗАХАПКА
Първите ми дни в Телевизията започнаха в една прашна полутъмна стая в старата сграда на „Сан Стефано“. След тоталитарния разкош с меките кресла в кабинетите на всекидневника на ЦК „Работническо дело“, новата мизерна „работна обстановка“ ми се струваше отчайваща. Аз вече съжалявах, че съм се преместил от „Работническо дело“ в Телевизията. Смятах се за подведен от Иван Славков и Павел Писарев, колеги от вестника, дошли доста преди мен на „Сан Стефано“. Даже и телефонният апарат, един за мен и за колегата на бюрото срещу моето, от няколко дни беше развален и никой не идваше да го поправи. Съкафезникът ми беше удивително спокоен, беше се обадил на техниците един-два пъти и решил, че с това работата е свършена: „Бе, колега, така е по-добре, сега поне нема кой да ни търси, за да ни отваря работа!“.
И толкова!
На втория ден издивях! Бях взел за всеки случай от вкъщи една отвертка, грабнах мълчаливия телефон и го обърнах по гръб. Извадих от джоба отвертката, развих две-три винтчета на черното му коремче и отворих „болното“ търбухче. Две къдрави жички се бяха измъкнали от оковите на щифтчетата си и безсрамно се вееха, прекъсвайки ми връзката със света на социализма. Злобно ги завих, надявах се докрай и завинаги. И телефонът изведнъж се разсъни и весело прозвъня. Готово! Колегата поклати умно глава, взе слушалката, долепи я недоверчиво до лявото си ухо и като чу „Пи-пии-пип“, я постави обратно на апарата. После безмълвно излезе от стаята. Отишъл до кафето и казал…
КРЪСТ И ПЕТОЛЪЧКА
Летният театър на „Слънчев бряг“, юни 1975 г., 23.00 часа. На музикалния фестивал „Златния Орфей“ започва рециталът на именития английски рок певец Карл Уейн с „Колко те обичам“ на Доменико Модуньо.
Откритата зала е претъпкана.
Със Славков сме в ложата, запазена само за Програмата. Това е моето царство – „командният пункт“ с преки телефони до ПТС-а, с пулта на режисьорите на концерта и до Централната апаратна на Кулата в София. Пред нас са и мониторите за ефир и пред ефир. Хем гледаме сцената и слушаме, хем хвърляме око на мониторите, хем пием кафе и кола (с глътка уиски), хем ако стане нещо, имаме си телефони подръка.
По ярко блестящата фестивална стълба и с приветствени фанфари слиза Звездата Карл Уейн. Посрещат го със залп от разкошна музика.
Начало.
На ефирния телевизор обаче е замръзнала странна картина – ние в залата и ложите се кефим на Карл Уейн, а за зрителите Карл Уейн го няма. По телевизията те гледат само кадри с публика и едро – оркестъра, много приятния диригент Майк Александър, част от сцената.
Прекият телефон от излъчващата Подвижна телевизионна станция (ПТС) тихо мърка – Хачо Бояджиев, режисьор-постановчик на предаването, ни търси от режисьорския пулт.
Хачо: Виждате ли го този? Какво да го правя? Не го показвам едро в кадър и стоя само на далечни планове…
ТАНЦ С ВЕЩИЦАТА
Престоят ми в Москва, понякога седмица-две, когато актуализирахме със съветската телевизия съвместните ни планове, не беше само заседания в Гостелерадио, или по студията на Останкино. Използвах случая да ходя по музеи или вечер в „Балшой театър“. Любимата ми сцена обаче беше тази в нашумелия тогава московски театър на „Таганка“. Заместник-директорът Яша случайно забелязал, че съм често сред публиката, разговори се с мен, а като разбра, че съм българин, му станах симпатичен, и скоро се сприятелихме. Така се сдобих и с привилегията редовно да имам място в театрална зала, билетите за която се продаваха с месеци напред.
По същото време…
Каквото и да напише човек, ако няма актьор като Тео да го прочете – не става нищо, така че благодаря му, че даде друг живот на написаното.
Малко за да прилича на холивудски спектакъл, на тази площадка, искам да благодаря и на организаторите на това събитие, централно за София място, за култура, приличащо на Виенските булеварди. Това е „Асоциацията на българските книгоиздатели“ и разбира се на издателство „Жанет 45“, на г-жа Апостолова, на Зорница и на екипа който работи за това мероприятие тук. Малко се притеснявах, защото е все пак сред много книги и не знаех дали една такава книга, на този площад няма да се попилее някъде, но времето излезе по-добро към нашето събитие и няма дъжд за да ни поподгони.
Жанет – това не е традиционна благодарност към издателството на всеки автор, наистина тази книга нямаше да излезе, може би, ако не беше Жанет и Юрий Дачев, рецензент на Жанет, известен български деятел в областта на драматургията, който щеше да присъства сега, обаче води комисията във ВИТИЗ за приемане на нови студенти. И за това няма шанс. Иначе той направи една много добра рецензия за тази книга, без да се познаваме, в резултат на което художественото ръководство на издателството реши да издаде книгата. Малко редко е за автори, български автори в последните десетилетия, да започнат издаването на една книга без финансов ресурс. Искам да Ви кажа, че Жанет, имам предвид Апостолова, като шеф на издателството, до този момент не е поставяла абсолютно никакви искания от финансов характер – да се плаща предварително или никакви други такива условия, които често се оказват непосилни и пречка пред един пенсиониран, макар и телевизионен журналист, да издаде нещо. Това е нещо много важно, но мисля, че много по-важно е фактът, че работих с един изключителен екип, от художник чиято е идеята за тази корица, за мен тя е успешна, много успешна, негова е и идеята и негова реализацията – Христо Гочев, също от Пловдив и един виртуоз коректор, който такива лекции ми изнасяше по телефона – как се пише пълен и непълен член, че сигурно до последния си ден ще помня нейните уроци – Мариета Колева.
Поканих ги да дойдат, но от Пловдив малко по-трудно се идва, сега особено. И всичко това Ви го разказвам, защото стана във време на много тежък период – започна коронавируса и ние водихме контактите само по телефона, само през Интернет и един единствен път аз отидох до Пловдив за няколко часа и заедно със страньорите, които също са много добър екип, се случи тази книга, което за мен, стар вестникар, бих казал е добър, много добър полиграфически продукт. Като текста Вие ще го оцените когато го четете, но и като книга е хубаво – се едър шрифт, за повечето хора по-лесно за възприемане, с полета, с бела хартия, чудесна, снимките отидоха там където се разказва за героите, т.е. получи се книга като цяло и това се дължи именно на издателството на Божана.
Трудно се прави книга от разстояние, а преди това също има много труден период. Аз я пиша повече от три години и вътре ще прочетете и ще видите, че има много информация, предимно документална информация. Това е повече документален роман донякъде, като се започне от различените епизоди вътре и то важни епизоди, които би трябвало да са документирани во веки веков в българският държавен архив.
Например една голяма операция, с която започвам книгата, а защо започвам, защото телевизията като цяло се бърка навсякъде. Тя е на събитието, тя е зад събитието, тя е пред събитието, тя е във събитието понякога. И отвличането на турските самолети, което е уникално за онова време, може би отвличане след кораба „Радецки“ от Христо Ботев, други такива масови отвличания не е имало, но в началото на 80-те години няколко турски самолета бяха отвлечени от дейци на Турската работническа революционна партия, млади момчета, фанатизирани, мисля, че няма нищо общо с тероризмът който вилнее сега по цяла Европа и засегна и нашето летище в Бургас, което за втори път пострада след кацането на този самолет от Турция, откраднат от Турция и в този много тежък сюжет, за първи път се включи и телевизията за да предава, но за разлика от мюнхенската олимпиада, къде ги избиха сума народ, над 25-30 човека, тогава телевизията предава на живо, защото германците страдат все още от комплекса че са нацистка държава, че са полицейска държава, гестапо и т.н. е била и те толкова години след войната си страдат от комплекси и се мъчат да предават всичко на живо. Това помага на терористите направо да се гледат по телевизията, да гледат къде какво да ударат и кого да утрепат най-успешно. Ние тука, имаше доста след това терористични актове, но ние тука, телевизията предаваше, но само предавахме във информационните емисии и информирахме редовно, но иначе не го излъчвахме директно през цялото време и по този начин не дадохме възможност на похитителите да предприемат истинските си терористични действия.
Много от нещата, казвам Ви един един такъв характерен пример, защото сега е пълно с какви ли не терористични действия от сутрин до вечер, всички 100 канала които гледаме тука и повече сигурно са пълни и това вече е абсолютно различно от това да покажеш на време и точно някакво събитие което има значение т.е. по това време много от нещата ги правихме за първи път – за първи път започнахме да предаваме „Златния Орфей“, за първи път започнахме да предаваме балетния конкурс, и т.н. и т.н, т.е. много неща започнахме за първи път. Тук присъстват и в голяма част сред вас са колеги с които започнахме това „първи път“.
Много лесно е сега всяка телевизия, всеки един един от нас може да направи, ако има пари разбира се, телевизия, но тя, телевизията не е само камерите, телевизията е хората които застават. Ние нямахме нищо. 10 години след като беше светнал първият сигнал, 70-та година, ние отидохме там, преди нас е била Леда Милева и други колеги, които са събирали хора, 200-300 души от киното, от радио София, няма, просто няма от къде другаде. Когато ние направихме програмата от 40 часа седмично на 200 часа седмично и когато напуснахме телевизията имаше вече 4000 души. Как се намират 4000 души? Сред тях оператори, художници, част от които са тук, колегите с които работи първия сигнал, репортери. Нямаше нищо. Сега всека телевизия, направо разколачи централната телевизия и си имат хора, те стават звена, които правят нови и нови телевизионни работници.
Така, че времената бяха наистина особени и опасни, аз даже първоначалното ми заглавие беше „Опасни времена“, защо и некои хора ме питаха сега и колегите от телевизия Евроком, които излъчват сега директно, ме питаха защо я кръсти „Зазоряване преди полунощ“? Тя беше в началото „Опасни времена“, имаше варианти за времето на Славков, но аз се спрях именно на това, защото то отразява точно този период на 70-те години когато този военен социализъм, след-военен социализъм, започна, както чехите казаха „социализъм с човешко лице“, това е идеологическа фраза, не толкова „човешкото лице“, но започнахме да нормализираме пазарните и личностите отношения, запазвайки принципите на изграждане на това общество, но заедно с това оставаше желязната завеса и зад нея капиталистическите, пазарните отношения.
С две думи Телевизията започна да прескача желязната завеса, защото изнасяхме български програми за 10 страни, главно капиталистически и то цели вечери, по 6 часа. Аз няма да забравя едно такова отиване, когато Христина Кюрчийска и с екип, Гарелов и други колеги отидохме в Гърция, та беше научила наизуст целия текст на 6 часова вечер, която тя водеше директно, на гръцки език. До такава степен перфектно, тя тук работеше с консултанти, гръцки полит-емигранти, които я научиха да казва на гръцки, истински гръцки, народен език целия текст и тя като излезна руса, прекрасна и на гръцки каза: Калиспера сас агапити тилетeатес! – „Добър вечер, драги телевизионни зрители“. Всичко занемя. На другия ден когато ходихме по улиците всички я спираха викаха България, България. Но това е 76-та година, границите са затворени. Почти като от корона вирус, не можеш да проникнеш, та камоли някаква българка шест часа да им говори на гръцки език и да гледат филми с взаимна история – и двете държави сме били дълги години под „турско присъствие“, така, че си имахме „симпатии“ по тази тематика. И „Козият рог“ го посрещнаха невероятно. Бръкнахме им в сърцата. Цяла Атина идваше и ни говореше на гръцки, вярвайки, че тя едва ли не е родена под акропола.
Тези неща се учехме да ги правим в движение. Постепенно увеличавайки състава, квалификацията, така направихме и с телевизионните центрове – четири-пет, защото държавата имаше ресурс вече, имаше и нужда от това. Правихме ги в Русе – имаше „Мартенски музикални дни“, правихме ги във Варна – имаше „Варненско лято“ и балетния конкурс и т.н.
Тези части от историята на телевизията са част или казано основата на тази книга и дай Боже да съм успял наистина, както тук ме похвали Валя, да се е случило нещо. Ако имате въпроси съм готов да отговоря.
Въпрос: Защо има новини на турски език?
Стефан Велев: Вие против ли сте? Защото турците са част от нашия народ, те са с турски произход ама са българи, те са на българска територия, те са български граждани, по-добре да гледат българска телевизия на турски отколкото да слушат на турски радио Истанбул и Анкара.
Въпрос: За Анахид Тачева, за Митко Цонев нещо да кажете?
Стефан Велев: Не, за Митко не мога да Ви кажа, защото той не беше по мое време, тогава беше на 15 годинки, но за Ани мога да ви кажа. Ани е емблемата, Ани и Мария Тролева са емблемата на телевизията, Филипов, Кольо Филипов и Мария Тролева. Аз бях много близък с всички и в личен план и винаги много се радвам да се сещам за едно или друго. В книгата съм написал доста интересни неща, но няма да Ви ги разказвам сега, защото накрая никой няма да я прочете, ако разкажа всичко. Но има много. Ани беше много красива жена, много нежна, но и много твърд характер, много дивичка, а Мария Тролева я превъзхождаше и по това. За Мария имам един доста интересен епизод, може би трябваше и него Тео да го прочете, когато тя си проявява истинския характер.
Нещо друго искам да кажа, нарочно го оставям за края – телевизията беше нещо уникално като институция, като организация. Първо аз бях инженер, разбира се правих вестник „Технически Авангард“, Славков беше инженер, заместниците така един друг, но всички бяхме вестникари, от вестниците дойдохме. Хачо Бояджиев е завършил математика в Софийския университет, преди ВИТИЗ. Кево, Кеворк е юрист. Всички сме журналисти преди всичко, обаче с професии, други, които са ни дали друго образование, друг подход, друга тренировка и за това направихме много точни преценки и направихме десет годишен план, още с първите си стъпки. Десет годишен план за развитието на телевизията до 81-ва година и вървяхме по този план.
Не мога да представя всички хора и колеги които са тук, но един много важен човек за мен, а сигурно и за много от вас, съпругата на Иван Славков е тук, Валя Славкова.
След малко тук започва друго мероприятие, и аз Ви каня на по едно кафе, ако искате да се видим, да поговорим, да подпиша на тези колеги на които не успях в началото. Това е точно кафето в дясно зад вас.