49

След няколко месеца вече аз водех програмните летучки (оперативки) в 12.00 ч. Наложих се на тях да идват само отговорните редактори, а не когото изпратят, за да запълни бройката. Беше и голяма мъка да започнем точно в дванадесет – мъкнеха се 10 – 15 минути. И после говореха безкрайно, програмните решения не бяха подготвени, дълго и безплодно се обсъждаха.

Лимитирах – започваме точно в 12.00 ч., летучката приключва в 12.15 ч. И нито секунда повече. Който закъснее – да не влиза! Но и един ден безплатен отпуск – не е изпълнил основното си задължение за деня: координацията на дневната програма.

Те не повярваха, че това ще стане. И пак закъсняваха. Един ден, втори ден… Идват кой когато свари. Тогава наредих: точно в 12.00 ч. вратата на залата да се заключи. И никой закъснял вече не можеше да участва в текущото планиране. Предаването му падаше.

Извикаха ме в партийното бюро. Главните редактори възнегодували. Обясних, че според мен и партийното ръководство също трябва да помага, за да има програмна дисциплина, а не да питат „защо?“. Все пак в Бюрото бяха колеги, и те са патили от тази разгащеност. Слава богу, че тогава вече имаше и „Телефон на зрителите“, те отдавна бяха пропищели по телефонните слушалки от невярната и неточна програмна информация. Прочетох им справката. Тя беше тъжна. Изложих подробно тезата си за въвеждане на програмен ред. Мълчаха.

И от Десетия етаж също мълчаха.

В дванадесет заключвах заседателната зала още няколко дни. После вече нямаше нужда.