Спомен за

Стефан Велев е първороден син на Асен и Славка Велеви. Роден в началото на 1938 година, на 5 януари в Радомир – по онова време околийски център в Царство България. Днес е община в Област Перник. Родната му къща е на ъгъла с улиците Черковна и Люлякова, точно до къщата с орела и срещу Стойовите. Тогава къщите са били две – старата и новата, а в къщата с орела живеят семейството на една от лелите с малкото братовчедче Ади. Новата къща е тази на самия ъгъл, а старата вече я няма. Живеят заедно с баба Мария и дядо Стефан Велеви, на когото е кръстен малкия Стефан. Имат 8 деца – две момчета – Асен и Владимир и 6 момичета – лелите. Като мъничък, по детски, Стефан си ги кръщава – Кия, Кука, Тота… Иначе имат чудесни имена – Евдокия, Корнелия, Магдалена, Наталия, Екатерина и Вяра.

През септември 1940 година се ражда второто дете на Славка и Асен – Владимир, по-малкото братче на Стефан. Стефан и Владко. Ранните им детски години преминават в Радомир – до 1945 година. Години на война и освобождение. От дните на война остават спомени за пожарът на София след бомбардировката, тичането към скривалищата след подадена въздушна тревога. Владко е 3-4 годишен, а Стефан 5-6. Тъмно, нищо не свети. На прозорците са опъвани черни хартии, за да не се вижда светлина, която би ориентирала бомбардировачите. Тичат към бомбоубежищата — майка им и татко им зад тях. Стефан носи едно малко столче в едната си ръка, а с другата е хванал за ръчичка малкото си братче.

По време на войната в дома им са разквартирувани немски офицери, а след 44-та – руски. Един друг спомен, който често разказваше – преминаването на руските войски през Радомир – танкове, бронетранспортьори, камиони с оръдия… Владко е болен и с баща му гледат от прозореца преминаващата военна колона. Навън, на улицата, Стефан е с по-малкия си братовчед – Ади, също гледат. Стефан е откъм Стойовите, а Ади пред врата на къщата. И Ади решава да пресече и да отиде при другите деца, от другата страна на улицата. Тръгва да претича пред движещите се коли, но попада под един камион. Викове, суматоха, но колоната не може да спре веднага, камионът преминава, а Ади целия в прахоляк, паднал за късмет между колелата на камиона и оцелява. Първи до него достига Стефан. Вдига го и го води за ръка горе вкъщи. Идва руски военен лекар, който констатира, че Ади се е отървал само с леки одрасквания.

Трагични събития, през нощта на 27 септември 1944 година, оставят дълбока рана върху цялата фамилия. За тези събития в свой спомен разказва първи братовчед на Стефан – Йордан Василев (1935-2017). Той е първият главен редактор на вестник “Демокрация”, депутат от 7-то Велико народно събрание и от 36-то обикновено НС. Отказва се от депутатския си мандат, когато съпругата му, именитата българска поетеса Блага Димитрова е избрана за вицепрезидент.

“Чичо Боян Мелнишки е роден във Варна през 1894 г., защото баща му е бил морски офицер там. В рода с тази фамилия има хора на науката и др. Майка му, баба Параскева, е родена в Радомир, тя е от рода на Стойовите (къщата им бе по улицата към черквата, до реката, с голям двор). Бащата умира рано и семейството се преселва в София, а чичо Боян става адвокат в Радомир. Той е бил и депутат от Народно-либералната партия (наследници на стамболовистите) през 1931-1934 (до 19-о майския преврат).

След революцията в Русия, някъде към 1920-1921 г. във Варна пристига от Одеса параход с бегълци от революцията. Между тях е и младият студент от Радомир Симеон Динев заедно със съпругата си, руска графиня. Варна е наводнена от бегълци и няма къде да се настанят. Той се сеща за своята землячка Параскева, намира я, и нейното семейство ги приютява. След прекарана седмица у тях, най-после потегля влак към София и те се намъкват в товарен вагон. Не е имало друг избор. А баба Параскева (тогава млада) им дава завивки и храна, защото пътуването траело с дни.

Така те стигат до Радомир. Диневи са били доста заможно семейство с хубава къща срещу пощата, но обстановката в малкото градче никак не допаднала на графинята, пък и никой не говорел руски. Тя избягала в Париж.

През 30-те години в Радомир е имало шепа интелигенция и в кафенето постепенно се сближават Симеон Динев, Боян Мелнишки и д-р Асен Василев. В края на 30-те години те дори решават да правят общо предприятие за отглеждане на животни. Купуват място на няколко километра от града и построяват свинарник, назначават гледачи. След две-три години на загуба, защото адвокатът и лекарят си имат своя работа и не надзирават какво се върши, а доходите прибира Динев, прекратяват тази дейност.

По време на Втората световна война Динев, макар и заможен буржоа, се изказва като русофил и твърди, че немците ще загубят войната. Пращат го в лагер, но след настоятелни усилия на Мелнишки и Василев, той е освободен.

Идва 9 септември 1944 г. и партизаните при слизането си го заварват на кметския стол. Мнозина се чудят как потомъкът на богато семейство ще бъде там, но някои комунисти го бранят, защото е русофил и той си остава на мястото. Поради това е включен и в екзекутивната тройка, която определя кой да бъде разстрелян. Той се сеща, че неговите съдружници знаят и за графинята, и за бягството от революцията и могат да го издадат.

Включва ги в списъка за разстрел. Арестувани са на 27 септември 1944 г. и двамата, но баща ми, д-р Асен Василев, трябва да бъде разстрелян от жена-комунистка, която месеци преди това е спасил от тежка болест в болницата, на която е управител. Тя го измъква, а чичо Боян е разстрелян същата нощ. На следния ден баба Параскева, която е евакуирана в Радомир и разбрала за ареста, отива при стария си познайник, когото е приютила във Варна преди години и го пита:

– Сима, къде е синът ми?

– Косъм няма да подне от главата му, како Параскево! А той вече е бил мъртъв…

Гробът му не е известен.

В същата група от седем разстреляни на тази дата е и адвокатът Кирил Минков, известен в Радомир като Кире Планинички (от село Планиница). Той бе бохем, добряк, известен оригинал в града с много деца. Неговата най-голяма дъщеря, Витка, след гибелта му, става миньорка в Перник и пътува всеки ден с влака, за да издържа по-малките.

През 1990 г. тя бе сред основателите на СДС в Радомир и дойде при мен, бях главен редактор на „Демокрация”, за да ме кани да се кандидатирам за депутат на Радомир. Отвърнах й с обич и уважение:

– Мила Витке, не мога да приема. Между Радомир и мен лежи трупът на чичо ми Боян, дето заедно с татко ти…“

През лятото на 1945 година, семейство Велеви се местят в София. Живеят на Павлово, във вилата на Вера и Недялко Недялкови. Тогава най-близкото училище е “Иван Вазов”, в стара сграда на ул. “Петър Тонев”. Стефан започва там второ отделение, и там завършва началния курс през 1948 г. Горния (гимназиален) курс завършва в новото училище “Иван Вазов” през 1955 г.

В началото на 50-те години Асен и Славка Велеви се включват като кооператори в изграждането на нова жилищна кооперация, до Руски паметник. Тогава улица Димитър Благоев, днес булевард Македония. Кооперацията е завършена през 1956 година, и семейството се настаняват в своя нов дом.

Същата година Стефан вече е студент във ВМЕИ „Ленин” – днес Технически университет, София. Записва специалност машинен инженер. През 1959 със свои колеги от университета, поставят началото на вестник „Технически авангард“, издание на МЕИ. За своята 55 годишнина, през 2014-та, от редакцията на вестника пишат:

Скъпи читатели,

Университетският ни вестник ще отбележи юбилей!

Тази година през октомври вестник „Технически авангард“ навършва 55 години. Това го прави най-старото университетско медийно издание. Както и да погледнем 55 години са респектираща годишнина.

В много отношения университетският вестник е авангардист, журналистически рекордьор и национален феномен; първи с цветни снимка, първи с електронен фотонабор, първи на офсетов печат, първи на компютърен набор. Постиженията му са оценени с орден „св.св. Кирил и Методий“, със златна значка на ВМЕИ, с почетен плакет на Съюза на българските журналисти и е първият удостоен два пъти със Златен медал на ТУ.

Вестникът е създаден през 1959 г., от тогавашните студенти Стефан Велев, Захари Главчовски, Иван Въргов и Петър Долапчиев, които без пишеща машина, започват да правят и издават първия брой на вестника на МЕИ – „Технически авангард“. Стефан Велев с едно съобщение събира десетина души, които имат желание да сътрудничат на вестници, списания и да се занимават с журналистика, освен със следването. Още на първата сбирка става ясно, че ще се опитат да издават свой вестник. Първата редакция на изданието се помещава на тавана в сградата до паметника на Левски, ул. “19 февруари” № 1, стая, 412. В програмната статия на брой 1 от 1 октомври 1959 г. пише: „Необходимостта от вестник на Машинно-електротехническия институт беше назряла. И ето, в ръцете си държите първия брой на “Технически авангард”. Минали са вече усилията на десетина ентусиасти да подготвят и издадат приемника на стария “Политехник” – обогатен и интересен. Преди всичко редколегията би желала Авангард да бъде действително Наш вестник. В него да намерим онова, което ни интересува, да задоволи многобройните нужди, интереси и изисквания на читателите. Ние ще положим усилия “Технически авангард” да стане любим и търсен вестник“. Този брой е 12 страници, формат А3, първа и последна страница в цвят.

Главни редактори на вестника през годините са били Стефан Велев, Захари Главчовски, доц. Янко Михайлов, проф. Владимир Топенчаров, проф. Весел Савов, проф. Саркис Саркисян, доц. Пенко Филипов, доц. Тодор Ячев, ст.преп. Веселин Вапорджиев, проф. Кирил Варсамов, доц. Кузо Кузов, ст.н.с. Младен Цонев, проф. Здравка Чернева, доц. Любомир Българанов, Лидия Недекова.“

Във вестника по онова време работят и студентите Ангел Бонев, Ради Гатев, Николай Живков, Евгений Калчишков, Стоянка Катерова (Тянски), Стоянка Желева (Маринка), Петя Въргова, и др. За много от тях тази среща става съдба за цял живот.

В края на 1959 година Стефан се запознава с Ели, сключват граждански брак през август 1963 година, а кумове са им техните колеги от френския вестник „Юманите“ (на френски: L’Humanité) – техническият директор Андре Делорд (André Delord) със съпругата му Жанин Мари Вернийе (Jeannine Marie Vernillet), които по това време са на посещение в София, по покана на вестник „Технически авангард“.

Презаписва задочно. Първият му работен ден на трудов договор е на 23-ти май 1961 година, в Държавно издателство Народна култура, като уредник във вестник „Литературни новини“. Главен редактор на вестника е Радой Ралин. От 16-ти февруари 1964 година за месец е редактор в Държавно издателство „Техника“, а от края на март 1964 е завеждащ бюро към управление „Полиграфиздат“. Същата година получава повиквателна за редовна военна служба. Тогава тя е задължителна, двугодишна. Вече едно лято е отслужил по „Катедра 22“ (възможност за студенти, летните месеци, да отбиват военна служба) и е с чин сержант. „Катедра 22“ обаче е закрита и Стефан става млад войник – новобранец, но вече с чин. Служи на летище Крумово – наземно обслужване на самолети. Изпраща репортажи за радио Пловдив, a през следващата година е редактор в печатното издание на ВВС в София. Междувременно успява да се дипломира – на 23 юли 1965 година – защитава дипломна работа на тема: „Проектиране на предачница в системата на комбинат“.

На 15-ти януари 1966-та, по покана на Георги Боков, започва като сътрудник във вестник „Работническо дело“. Там работи с Павел Писарев и Иван Славков. Отразява сектор транспорт. След критичен материал за условията в пътническата авиация, озаглавен “Почти като с влак, но по-неудобно”, е освободено цялото ръководство на авиокомпания “Балкан” и министърът на транспорта. През 1969-та в три последователни броя на в. „Работническо дело“ са отпечатани неговите репортажи от небето над Африка. Официозът е със 700 000 екземпляра дневен тираж, седем дни в седмицата, 6 – 8 страници голям формат, без реклами.

На 22 август 1967-ма се ражда първото им дете – Асен. След раждането му е установен порок на сърцето. След малко повече от година, през 1968-ма, на 21 ноември го губят.

От януари 1971-ва Стефан Велев е програмен директор в Българска телевизия. Там реализира нейната целодневна седмична програма, създава Втора програма, изгражда районните телевизионни студиа в Пловдив, Варна, Русе и Благоевград и тяхната материално-техническа и студийна база, както и тази на задгранични телевизионни центрове. Утвърждават се предавания като “Програма Лято”, “Златният Орфей”, “Гледища”, “ЛИК” и “Всяка неделя”. По негова идея за първи път се осъществяват живи връзки и преки предавания от мястото на събитието, “изнася” българска телевизионна програма в чужбина – в продължение на повече от десет години, седемчасови “Телевизионни вечери на България” са правени многократно в Германия, Австрия, Швейцария, Русия, Индия, Гърция, Румъния, Алжир, Куба, Либия и в телевизиите на редица други страни в Европа, Америка, Азия и Африка.

През 1974-та година заедно с Иван Славков са приети за членове на БКП.

На 16-ти април 1976-та година на Ели и Стефан им се ражда син Асен.

През 1977-ма София е домакин на лятната Универсиада, а на Телевизията е възложена организацията. Церемонията по откриването на Универсиадата е на 17-ти август, закриването – на 28-ми август. В Универсиада участват 2939 спортисти от 78 държави.

През 1978-ма година по негово предложение ръководството на Телевизията преустановява да излъчва в петък програма на ТСС (Телевидение Советского Союза), поради което е отстранен от Телевизията и преминава на работа в Министерство на културата (тогава Комитет за култура).

През 1979-та година поема координацията на Международната детска асамблея „Знаме на мира“, и остава главен координатор на всичките детски асамблеи – четири международни, няколко вътрешни, юбилейна през 1989-та година. В България гостуват общо 3900 деца от 138 държави и участват 14 000 българчета.

От януари 1980 е заместник генерален директор на държавно обединение „Театър и Музика“ към Комитета за култура. Там ръководи осъвременяването на материално-техническата база на българския театър, опера, балет, симфонични и естрадни оркестри, цирк – изграждат се или основно се ремонтират театралните и оперни сгради във Варна, Бургас, Кърджали, Смолян, Враца, Кюстендил, Плевен, Добрич и др.

Главен координатор на юбилейната Генерална Асамблея на ЮНЕСКО, на Световния Конгрес на Международния театрален институт (ИТИ), и на Срещата в София на министрите на културата от 60 страни. Стефан Велев e организатор на Театъра на нациите (ЮНЕСКО), в който само за един месец в България гостуват 83 театъра от 45 страни със 130 спектакъла, и това става едно от най-големите световни културни събития.

След реорганизация в министерството, Обединението е разделено в отделни дирекции. От 1984-та година Стефан е директор на Софийска опера и балет. В продължение на четири години развива сценичната, комуникационната, звуковата и осветителната техника. Организира изключително успешни турнета на нейните оперни и балетни колективи във Франция, Русия, Италия, Германия, Белгия, Гърция и др.

През 1986-та година започва работа в Агенция “София-прес”, и като главен секретар ръководи всички инвестиционни процеси – доизгражда полиграфическите мощности, въвежда за първи път в България компютърни технологии в журналистическата и преводаческата дейност .

След 1989-та година, вече като генерален директор в Агенция “София-прес”, установява широки връзки с ръководствата на европейските медии, участва в изграждането на новата стратегия за информационно-пропагандната дейност на България в новите демократични условия. Създава Балкански информационен пул (БИП), като елемент от тази стратегия, и е негов председател от 1991-ва година. Той е създател и пръв Генерален секретар на Асоциацията на балканските информационни агенции (АБНА), в която участват Анадолската агенция (Турция), Атинската информационна агенция (Гърция), Албанската телеграфна агенция (Албания), БТА, Македонската информационна агенция (Скопие), Ромпрес (Румъния) и ТАНЮГ (Белград).

Подчертано широки са контактите му с Република Северна Македония. Десетки са запомнящите се журналистически рейдове в съседната страна, особено по време на въоръжените конфликти там. С организацията на БИП над 400 български журналисти посещават Скопие, Охрид, Струга, Битоля, срещат се с почти всички видни македонски политически дейци, в това число с президентите Киро Глигоров и Борис Трайковски, премиерите Никола Клюсев, Любчо Георгиевски и Бранко Цървенковски. Той е организатор и на визити на общинско равнище, от които най-впечатляващо е груповото посещение в нашата страна на почти всички македонски кметове и срещите им с висши държавни ръководители на България, в т.ч. президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Инициатор е  на редица прояви на българско-македонското приятелство, заради което е обявен за почетен гражданин на Охрид.

През 2002-ра е генерален директор на „ТВ 7 Дни“. На екран са Николай Конакчиев, Нора Арсова, Цвета Кирилова, първи сезон „Господари на ефира“.

От 2003-та по покана на проф. Васил Стефанов, Стефан Велев става Главен секретар на Народен театър “Иван Вазов”. По негова инициатива и ръководство с помощта на програмите за развитие на ООН – „Програма красива България” се извършва цялостно техническо и комуникационно обновление на театъра. Стефан пряко отговаря и ръководи реконструкцията на четирите централни фасади на театъра, външното художествено осветление и цялостното вътрешно обновление и камерно оборудване. Основно са ремонтирани почивните бази на театъра в Созопол и във Витоша. Театърът чества своята 100 годишнина с голямо турне в страната, а „Хъшове“ на Сашо Морфов гостува в Скопие.

През 2004-та е изпълнителен директор на Българска Национална Телевизия. 2006-та – началник отдел във Военни клубове и военно дело на МО, Военен телевизионен канал. От 2007-ма до 2008-ма е зам директор на Софийска опера и балет.

През 2008-ма е координатор на първото издание на Българска Коледа под патронажа на президента на Република България.

От 2009-та е заместник директор на Държавна опера – Пловдив. От 2011-та е експерт към община Пловдив във връзка реконструкцията на градския дом на културата.

През 2015-та, 2016-та и 2017-та е хонорован преподавател във факултета по журналистика на Софийски университет.

През 2020-та от печат излиза неговата книга „Ех, тази телевизия – зазоряване преди полунощ“.

След кратко неразположение, на 30 март 2021 година, вечерта, Стефан е приет в клиника по интензивна терапия на ВМА (военна болница). На 2-ри април в 23,18 часа лекарите губят контакт с него. Сатурацията спада на 46%, сърдечният ритъм на 36 удара в минута, получава асистолия – 40/20, 20/0, -0/0. Лекарите започват реанимация в пълен обем с индиректен сърдечен масаж, адреналин, атропин, натриев бикарбонат, калции, урбазон, допамин…, но въпреки всичко, сърдечната дейност не се възстановява и 01 часа и 20 минути на 03.04.2021-ва година е обявен за час на смъртта. Поклонението и погребението на Стефан Велев са на 10 април 2021-ва година, в Централните софийски гробища, парцел 36, ред 24, гроб 9.

Една година по-късно…

СПОМЕНИ ЗА БРАТЧЕТО

Спомен, пак от войната – хубав летен ден ние двамата и Данчо си играем в нашия двор. В това време – отново тревога – сирената. Данчо иска да си ходи, майка не го пуска защото до тях се стига за десетина-петнайсет минути, а вече се чува засилващ се рев на самолетни двигатели. Ниско прелитат два самолета и секунди след това се чува страхотен гръм. Ние с братчето и Данчо се намираме по очи на земята. Изправя се най-напред братчето, след него Данчо. Гледаме изплашени и учудено. Майка ни успокоява, за да дойдем на себе си. Беше ни вкарала в летната кухня.

Първия учебен ден на братчето. И аз искам да отида с него, но той не ме иска защото съм малък. Майка отвлича вниманието ми и братчето използва случая и отива без мен. По-късно разбирам измамата и го чакам на улицата – около 2 часа. Когато той се прибира съм бил толкова ядосан, че го наричам “пикльо”.

Имахме много лели и всичките много ни обичаха, особено него, защото още от малък е бил много интересен и е показвал искрено уважение към тях. Особена слабост е бил на леля ни Вера и Лелинчо. Прекарвал е със седмици у тях в София. Една вечер тръгват да вечерят в ресторант. Чичо ми казал на шофьора “Пешо, карай към “Реклама” (така се казвал ресторанта). Братчето не разбрал, че става дума за ресторанта. Помислил, че чичо ми казал “карай към Радомир” и се разплакал. Едва го успокоили, чак когато стигнали до ресторанта. Не искал да си ходи вкъщи.

Следват ученически години пълни с детски щуротии, веселби, игри. Братчето от малък се увличаше по писането. Беше цар на свободните съчинения. За мен пък това беше трудно. Когато имах такова или подобно домашно, все го молех уж за помощ, пък той свършваше цялата работа. И вечер когато майка проверяваше какво съм направил през деня (това са случваше всяка вечер) ме хвалеше – “Виж как хубаво си го написал! И тебе те бива като батко ти в писането.” Въпреки че разбираше кой е автора.

Шоколадовите бонбони бяха лукс. За рождения ден му бяха подарили кутия шоколадови бомбони. Той си я бил скрил върху гардероба и от време навреме си хапвал по една бонбона. Един ден случайно попадам на нея. Отварям я – останали само две. Поглеждам към него – той спи. Взимам едната, внимателно отвивам станиола и я изяждам. След това разбърквам малко кал и през един шприц на майка правя бонбона от кал. Слагам я във фурничката на печката и я изпичам. Завивам я в станиола и я връщам в кутията. Поглеждам към братчето – спи дълбоко. Наскоро забравям за този номер. Мина доста време и един хубав следобед идват на гости баба ми и нейна приятелка. Майка не е подготвена за гости и се чуди какво да ги почерпи. Знаела е за кутията на братчето, взема я и черпи гостите. Малко по-късно излиза баба ми навън и плюе. След нея излиза и леля Марийка и тя плюе – “Па и във варак (станиол) ги увили” – проклетисва производителите на шоколадови бонбони. Аз се сетих за шегата с каления бонбон, но се почудих защо и двете плюят, като каления бонбон беше един. Оказа се (по-късно се разбра), че братчето не е спал, а се е преструвал, че спи и е видял как подменям един от двата останали бонбони с кален. Когато аз съм излязъл от стаята станал, изял другия бонбон, взел една обикновена бучка пръст, увил я в станиола и го върнал в кутията върху гардероба, с тайната надежда, че аз отново ще ревизирам кутията и ще изям последния бонбон. Но така стана, че бабите имаха този “късмет”. Години по-късно като разнищихме случката падна голям смях.

И зимните и летните месеци бяха хубави и весели. Винаги бяхме заедно – на близката пързалка, на Витоша (тогава живеехме във вилата на Павлово). Братчето караше ски, татко му беше направил по поръчка ски – тогава захвата за обувките беше с т.н. “щраймери”, а аз бях царя на шейната. В този състав, плюс татко и така оборудвани, в един хубав зимен ден – валеше едър пухкав сняг непрекъснато – тръгнахме за Радомир. От Владая до Радомир. Цял ден пързалка по шосето. Тогава движението беше по 5 – 10 коли на час. На другия ден се прибрахме с влака. Като малко по-големи вече, през лятото, нашите ни пускаха сами да отидем до Радомир пеша, само че през планината Голо бърдо. Тази екскурзия я правихме в детско-юношеските ни години няколко пъти.

Още в детските си години братчето написа нещо, предложи го на вестник “Септемврийче”, след дни редакцията го публикува и той започна да сътрудничи на вестника. В IХ-ти или Х-ти клас го поканиха да стане нещатен сътрудник на в-к “Народна младеж”. Започна активна журналистическа дейност – статии, репортажи, снимки…Получаваше и хонорар и аз се облажвах често – винаги ме черпеше.

Постъпих в казармата. Първата година бях в Русе. Далече. От нашите зная, че му е било много мъчно за мен. До заминаването ми бяхме неразделни. Беше приет в университета. Там той имаше нова компания. Естествено и мен ме включи в нея. Неговите приятели станаха и мои – Боби, Коко, Долапа, Евгени, Колето, Янкиша, Чочо, Въргов и още…Разбира се имаше и момичета – Ели, Маринка, Краси, Петя…

Дойде в Русе на клетвата ми. Едва беше събрал пари за влака, но дойде. Цял следобед се разхождахме из Русе, а вечерта – аз в казармата, а той на гарата. На влака за София. В Русе получих първия брой на вестник “Технически авангард” – създаден от него и тематично и производствено-технологично. Неговият екип, изграден предимно от приятели работеше в пълен синхрон, защото всичките го обичаха, уважаваха и вярваха в способностите му. Почти всички от екипа му по-късно се отдадоха на журналистика. Този вестник се утвърди като вестникът на МЕИ.

Беше факир в ориентирането. Навсякъде, където сме пътували в чужбина обикаляше по улиците, все едно си кара в София. Ползваше една малка карта. Тогава нямаше навигатори. Веднаж бяхме в Париж (тогава с навигатор) и той много се дразнеше когато го включваме за да следим маршрута “Махайте го това! На мен не ми трябва”. И ни водеше навсякъде. За една седмица видяхме толкова много неща, колкото за месец или даже за повече, ако бяхме без него там нямаше да видим.

А за контактността му с хората, за приятелствата му – да не говорим! Навсякъде имаше поне един приятел, който искрено му се радваше като го видеше. И не само в България. И всички бяха готови да му бъдат полезни с каквато и да е.

На погребението една от телевизионните му колежки каза за него: “Най-добрия човек на света, когото познавах!”

А за мен е гордост, че съм негов брат! Жалко, че вече го няма! Много ми липсва!