Представяне на книгата в Радомир

АСЕН: Добър вечер,

Благодаря, че приехте и уважихте нашата покана. Имам удоволствието, да представя пред Вас, книгата на моя баща, журналиста Стефан Велев.

За мен лично това е голямо предизвикателство, не само емоционално. След “Алея на книгата” в София, това е първото, но вероятно ще е и последно представяне на книгата, в такъв формат, защото само за няколко месеца от нейното отпечатване, целият тираж вече е почти изчерпан. За тази специална вечер тук, се наложи издателството да изтегли от разпространителската мрежа, тези последни бройки.

А казвам специална вечер, защото Радомир има специално място в сърцата ни. Баща ми е роден в Радомир, само на метри от тук.

Искам да благодаря на издателство Жанет 45 и лично на издателката Божана Апостолова, че ни подадоха ръка в това начинание, и то с много разбиране. Казвам това, не просто като задължителен комплимент към издател при представяне на книга. Баща ми е безкомпромисен перфекционист в детайлите. И ръкописа беше придружен със сериозен списък от изисквания.

Книгата е от 400 страници, но разположени в малко по-големия формат, в сравнение с масово възприетия през последните десетилетия по-малък, “джобен” формат. Шрифта и разстоянието между редовете също е увеличен с малко, в сравнение с възприетия стандарт, увеличени са вътрешните полета, така, че при четене в средната част на книгата, да не се налага да се “върти” книгата, за да се прочете началото или края на реда. Заглавията, снимките и останалите графични елементи са оставени с достатъчно пространство или както се казва, въздух около тях. И понеже споменах прецизност към детайлите – дори снимките са съобразени така, че да са разположени да гледат “навътре” към страницата. Където е необходимо пояснение, то не е изнесено “под черта” или в края на книгата, а част от самия текст. Така са разположени и над 100-те фотографии които илюстрират разказа и допълват неговата история. За това и цялата книга е отпечатана на по-бяла и по-плътна хартия за да може да се постигне и високо качество на този фото-печат.

Корицата и вътрешно оформление е на художника Христо Гочев, а големия български карикатурист Борис Златанов нарисува специално няколко карикатури като част от книгата и нейният разказ.

На пръв поглед дребни детайли. Те често остават незабелязани, но пък те създават съвсем различно усещане и възприятие при четене на текста. За съжаление много издателствата ги пренебрегват. За това моят комплимент към г-жа Апостолова и екипа на издателство Жанет 45 е напълно искрен.

По мои лични наблюдения, писането на тази книга, не беше внезапен импулс, а процес, който продължи няколко години. Текстовете претърпяха много редакции, а на места сериозни промени. Обикновено в малките часове на нощта, получавах e-mail с поредната редакция и придружен с въпрос: “Какво мислиш за това, по този начин?” За това сега трябва да Ви призная, че е аз съм силно пристрастен. За това ще започна с част от рецензията на Юрий Дачев. Със сигурност обективна и много професионална. Той е рецензент на издателство Жанет, драматург, журналист, театрален критик. Автор на над 2000 публикации в областта на театъра. Доцент и преподавател в НАТФИЗ автор и водещ на предавания в БНТ.

Дачев пише:

Прочетох с интерес текста на Стефан Велев. Като читател, обаче и като човек, интересуващ се от случващото се на и зад екрана, трябва да призная, че се почувствах увлечен от написаното. В него личи истинска обвързаност с телевизията, овладяна е носталгията по миналото й, действащите лица нито са лесно възхвалявани, нито амбициозно развенчавани…

„Зазоряване преди полунощ е интересен и добър текст, който изчетох „скоростно“ и с нарастващо доверие към автора.

АСЕН: Мога да споделя с Вас, че след излизането на книгата, получихме доста и различни отзиви, но във всички неизменно присъства оценката, че книгата е увлекателна и се чете много леко. И това не може да се получи само от онези полиграфически детайли за които говорих. Основно трябва да има добро и интересно съдържание, което да предава емоция.

Ех, тази телевизия, Зазоряване преди полунощ, та и репортажен роман – ами да, сложна работа 🙂

Ех, тази телевизия – Дачев казва “личи истинска обвързаност”, а Валерия Велева, може би доста по-точно формулира, “това е книга написана с много любов”. Ех, тази телевизия!

Защо е Зазоряване преди полунощ ще оставя за Вашето читателско любопитство.

И накрая репортажен роман.

Книгата е изградена от 12 глави, а всяка от тях включва селекция от различни репортажи. Допълнителен и нетрадиционен елемент за печатните издания са шестима гост-автори, които със своят разказ или прочит на конкретни събития, допълват гледната точка на автора.

Съвсем естествен е въпросът: „за какво се разказва в тази книга“? На мен, от самото начало ми е трудно да намеря кратък и еднозначен отговор на този въпрос.

Основно действието се развива в периода от 69-70 до 78-ма година и са представени поредица от събития и личности от този период, през призмата на телевизионната история. Но ако спра до тук, това няма да е нито пълно, нито напълно верен отговор. Ще използвам една метафора, с която ще се опитам да се доближа.

Цветният букет е подреден от различни цветя с различен аромат и цвят, но за да бъде разбран възгледа на твореца-градинар, е необходимо букета да бъде видян в неговата цялост.

Въпреки това, аз бих откроил три теми:

1. Личната история.

2. За Смисълът и Посланията.

3. „Златните години на телевизията“ – коя е причината да бъдат определяни така.

Роман без лична история е малко като боза без вода, а когато авторът играе в отбора на 80+ и животът му е преминал във времената на четири различни Конституции, няма как без разговор за Смисъла и Посланията които ще остави.

Първите две теми се очертават още в началото, но възприятието им е по-силно едва след прочит и на последната страница. На мен лично, това ми допада, защото така емоцията от тази книгата не свършва с нейното прочитане, а в голяма степен започва от там.

С третата тема, естествено по-широко застъпена, за златните години на телевизията, нещата са поставени малко по-различно, защото тя не е твърдение, а отговор. Тук искам да подчертая още едно достойнство – за разлика от много съвременни разказвачи, този отговор не започва от Славков и Велев, а прави дълбоко преглед назад към предишните ръководители – и към Павел Писарев, и към Леда Милева, та чак до първата камера и нейният първи кадър, без който просто не би имало “след това”.

Затова текстовете които съм си извадил и подготвил да Ви прочета, нямат претенцията да демонстрират сюжет или емоция, а единствено да покажат стилистика.

Успоредно ще направя един бърз преглед по съдържанието, с което се надявам, доколкото е възможно в този обем, да си изградите собствена представа за книгата.

АСЕН: ГЛАВА ПЪРВА

ОТВЛИЧАНЕТО

Висш началник от МВР ми позвъня рано сутринта на 22 октомври 1972 г., в къщи, точно когато се готвех да тръгвам към Телевизията. От Аерогара София се обадили, че там ще кацне отвлечен турски самолет – за втори път през тази година.

– Вероятно ще се вдигне голям шум при комшиите и другаде – не знаем! Моля те, дай да го заснемем, за да можем за после да имаме доказателства!

Така за една година се озовах за втори път в Окото на циклона на кротко дремещото сутрешно летище, заедно с телевизионните оператори и подвижната телевизионна станция (ПТС-1). В полупразните и нищо не очакващи фоайета „моите“ започнаха да разставят камерите и се чудеха за какво е толкова нервно. Повечето от „чакащите“ бяха едни странни хора с якета и студени очи, събрани на групички по пет-шест души – спец службите. Те са наплашени и напрегнати защото преди половин година, на трети май 72-ра, когато беше отвлечен първият турски самолет („Дъглас ДС-9“), на борда му беше Йомер Иноьню син на Исмет Иноьню, дълбоко уважаван турски държавник – няколко мандата президент и премиер на Турция.

Тогава, преди половин година, контролната кула на Аерогара София започнала разговори с „въздушните пирати“. Салоните на терминала били отцепени и единствената българска осведомителна агенция – БТА, публикува следното необичайно съобщение:

БТА – Вътрешна информация / бр.124, 03.май.1972 г., сряда

СЪОБЩЕНИЕ НА БТА

Турски самолет ДС-9 от гражданската авиация, обслужващ линията Анкара-Истанбул е бил принуден от четири въоръжени лица да вземе курс към София и кацне на летище София в 10.40 ч. българско време. Те са поискали от българските власти политическо убежище, но и да бъдат освободени незабавно осъдените на смърт седем техни другари и това да бъде предадено по турското радио и телевизия. Ако до 19.00 ч днес техните искания не бъдат изпълнени, заплашили, че ще взривят самолета.

На похитителите им трябваше гласност на Каузата. И затова те поискаха да преговарят с някой журналист. И то – от Телевизията. Ето ти новинарският ми шанс – озовах се вътре в самолета! Ама вътре и в другия смисъл на думата – с ръце на тила и с пистолет в гърба! Усещах дулото на пистолета в гърба ми над кръста. От допира му чувствах хлад по кожата, колкото от монета. Аз – уплашен, те повече от мен!

Развръзката – документални кадри от 1972, самолет ДС-9 (ДиСи-9) Truva. 

…и така, в книгата историята продължава.

>>>

Следващата поредица от глави са Ех, тази телевизия 🙂 Любопитен е портретът за Хачо Бояджиев и един етап от неговия живот, преди телевизионната му кариера, етап пазен дълги години в дълбока тайна, дори и от най-близките му.

Портретът завършва така:

За Хачо Бояджиев могат да се разказват още десетки подобни истории, верни или измислени. И всичките са като приказките за Крали Марко – може би са измислени, а може би – не; може би са за Хачо или от самия Хачо … Но едно е сигурно – полковник Хачо Бояджиев, тайнственият български Щирлиц, е истински – след повече от четвърт век в тайна и опасна служба на Родината, от които осем е нелегал. Чак през 1988 година, е пенсиониран от българското разузнаване. Цялото му агентурно досие още тогава е изцяло изгорено. Без следа! Дори и най-дребните листчета или картончета са изчезнали безвъзвратно. „Двуликият Янус“ изчезва, като че ли никога не е и бил. И то години преди да избухне скандалът с Досиетата.

И си остава завинаги само Хачо. И едно телевизионно студио, което кръстиха на негово име. Както е кръстен и месец Януари на Янус, древното божество с две лица – едното обърнато към миналото, а другото към бъдещето.

В тази глава, има и няколко гост автори. Стефка Димова с безпощаден анализ на българското кино. Тя е кинокритик и дългогодишен ръководител на филмовата програма на Българската телевизия. Дело на нейната филмова култура и телевизионна политика са въвеждането на сериалите в ежедневната практика на Националния ефир, балансираното присъствие на различни филмови школи и направления: на френската, руската, английската, италианската, латиноамериканската и австралийската. Водещ е на редица кино рубрики по българския национален ефир.

Инж. Лили Кънева – един нестандартен гост-автор, който прониква със своя разказ във вътрешно-фамилния живот на Националната телевизия и разказва с много хумор и такт как е възприела от пръв поглед Хачо Бояджиев, Стефан Велев и Иван Славков… Лили Кънева е завършила машинно инженерство и както много млади момичета тогава се е поблазнила от лъскавата на пръв поглед професия на телевизионен репортер. Поглеждайки “през ключалката”, както тя казва, в кухнята на телевизията, разбира, че тази работа не е за нея.

А какво се случва през това време със Стефан Велев, нашия Главен герой? Той ще ни разкаже как се изграждат регионалните телевизионни центрове в Пловид, Русе, Варна и Благоевград. Ще преживее инфарктното земетресение през 1977 година, горе на телевизионната кула, ще ни разкаже много за Телевизионната фамилия – за Батето, за Томето, за Кево, за любимите говорителки – Ани Цонева, Мария Тролева, Христина Кюркчийска, Лили Ванкова, за чичко Филипов и Георги Ламбрев. Драматичната история на Ласка Минчева, телевизионен режисьор, дългогодишен съратник на Хачо, без която новогодишните програми, нямаше да имат онази динамика от различни планове и телевизионни ефекти.

Гостува ни Евгени Тодоров – създател и собственик на Пловдивската обществена телевизия, която и до днес се ползва с особена популярност в българската част на Тракия. Той започва своята репортерска професия в пловдивското студио на Българската телевизия и от дълги години е емблематична фигура на пловдивските телевизионни програми. Автор е на много публицистични и исторически романи предимно за миналото на старинния Пловдив.

Шеста Глава, ще ни откъсне за малко от телевизионната атмосфера и ще отлетим за кратко до Алжир, Мароко и Либия. Не без причина разказът ни връща в края на 60-те години на миналия век. Включени са и няколко журналистически репортажа, отпечатани в броеве на в. Работническо дело в поредицата от небето на Африка.

Ще Ви прочета откъс от един от тях:

Черна, мастилено черна е африканската нощ. И мощните прожектори на рабатското летище трудно я гонят, дебелите сенки на самолетите тежко лежат по бетона. Хладно е. Зад тъмнината на палмите далече от нас припламват светлините на мароканската столица.

Двадесет и един часа и двадесет минути местно време. Четирите двигателя на „Ил-18“ гърмят тежко, ние се отдалечаваме от зелените светлини на изпълнителния старт с 80 – 100 – 150 – 200 километра в час, маркировъчните лампи по пистата се превръщат в непрекъснати светли линии, допир със земята няма.

Летим! Стрелката на скоростомера преминава двеста и петдесетото деление. Под нас нещо тежко громоли – прибираме колесника… Пистата вече я няма, всяка секунда се вдигаме в черното африканско небе с нови 10 метра. Ушите леко глъхнат.

Летим!

Летим – колко къса, колко лаконична ми се струва сега тази дума. В нея е скрито и тежкото напрежение на излитането, и острата умора на седем часовия непрекъснат нощен полет над непознатата земя.

Нашият „Илюшин 18“ стремително се качва нагоре, на ешелон 270 престава да набира височина (това са 8300 метра) и вече успокоен, с 620 км в час поема по трасето към Саудитска Арабия. В кабината е тъмно, светят само уредите. Радистът припява непрекъснато своето „Казабланка, Казабланка“ и когато от там му отговарят, започва да дава или да иска данни за нашия полет напред.

Под нас остава религиозната столица на Мароко – град Фес. В шестата минута от новия ден прелитаме алжирската граница и се насочваме към Оран и град Алжир. Тъмнината се е сгъстила. Сега, когато автопилотът е включен и „Илюшин“ следи автоматично своя курс, има време за малко отдих. Командирът моли стюардесата за кафе, вторият пилот се отпуска в креслото и притваря леко очи, радистът сваля слушалките – в Африка радиостанциите са по-рядко и ушите могат да отпочинат. Само щурманът непрекъснато следи локатора и курса, прави корекция, чертае…

В три часа и четиридесет минути призори щурманът видя в бордния радар широк облачен фронт с гръмотевична буря – Це Бе девет – въздушния змей, страшилището за аеропланите. За него ни бяха предупредили метеоролозите още при излитането – огромни маси влажен въздух от океански произход се движеха на изток на височина до 10 000 метра. Сахара ни преграждаше с буреносни облаци пътя към свещения Нил.

Кабината се изпълни с напрежение. Щурманът обяви нов курс, успореден на фронта, радистът започна дълги разговори със земята: „Кайро, Кайро, тук „Браво-еко-делта“ … Очите на командира напрегнато се взираха в малкия екран на локатора …

Първия удар усетихме малко преди четири – стихията, макар и далечна, ни поемаше в ръцете си, напомняше своята мощ. Кабината се изпълни със синкава силна светлина, по стъклата запълзяха сини електрически змийчета, а четчиците в края на крилата пуснаха зеленикави електрически опашчици – урокът за статичното електричество започна. На преподавателската катедра, вместо моя стар университетски професор по физика, този път застана неумолим и строг съдник – черното бурно небе над Сахара. Той нямаше да оценява с цифри в студентската книжка оскъдните ни знания за Великата природа, а с точни гърмове щеше да бие нашите крила за всяка малка грешка, за всяка самоувереност. В такива минути и най-почитаната диплома става парче хартия, думите сякаш едва сега придобиват действителна стойност. Синкавата светлина, озарила кабината, престава да бъде физическо явление – тя е грозяща опасност. Думата на командира става железен закон, който безпрекословно движи ръцете ти – почти автоматично. Самолетът се мята безсилно в яростта на урагана, къса нервите, удължава времето. Радистът вика земята – този вечен човешки оазис, останал на 8000 метра в тъмното под нас. Сега ние бягаме от нея и пак се опираме на топлата й черна гръд.

Локаторът открива пролука – мъничка „входна врата“ към долината на Нил. Курсът отново е променен, гъвкавите змийчета чезнат от стъклата, синята светлина се топи, отново тъмнината властва в малката кабина – бурята остава зад нас, отдолу е Нил. Нервите бавно се отпускат, ръцете на командира още дълго стискат напрегнато щурвала.

Летим!

Седма глава на книгата, ни връща обратно в родната действителност на седмото десетилетие. Там ще се срещнем с “Всяка неделя”, Наблюдател и Панорама. А в един късен евксиноградски следобед с Людмила Живкова и последните дни от нейния живот.

Осма глава, наречена “Страх” и поднесена с леко намигване и усмивка, ще ни обърне внимание на криво разбраното дисидентство, на цензурата и автоцензурата.

IX

Български журналист, кореспондент, изчезва безследно в Париж. Държавата е в шок. Сформиран е кризисен щаб, летят дипломатически ноти и шифрограми. Обществото следи със затаен дъх. Журналистът се казва Владимир Костов.

Глава Девета проследява хронологията и динамиката на тези събития и завършва с едно обширно и много откровено интервю на Стефан Велев с него.

И понеже говорим за телевизия и за тези събития през 76 година, от апаратната ми казват, че на пряката линия вече имаме връзка с Париж,

АСЕН: Добър вечер г-н Костов, чуваме ли се?

Добър вечер от Радомир.

• Вероятно на нашата аудитория ще е интересно, че Вие сте роден тук, в Радомир. Разкажете ни какви са Вашите спомени за градчето ни, кои са Вашите родители, имате ли роднини тук?

• В книгата е отделена самостоятелна глава, посветена на събитията около Вас и Вашето семейство в средата на седемдесетте години. В интервюто на Стефан с Вас, се навлиза доста остро и в личното Ви пространство – как възприехте първоначалната идея за този разказ и как го оценявате сега, в контекста на цялата книга?

• Вие разказвате, че няколко месеца преди убийството на Георги Марков с Вас се е случил подобен инцидент, но сте имали шанс. Като човек преживял такова събитие, какъв прочит правите за случилото се със Скрипал и съвсем наскоро и с Навални?

заключение

АСЕН: Г-н Костов, благодаря още веднъж че приехте поканата ни за този видеомост между Радомир и Париж. Приемете нашата покана, при идване в България, да изпием по една радомирска боза на родна земя.

Край на видео връзката. Бланк корица.

АСЕН (представя Десета глава): Често казваме “съдба” в отговор на по-големи или по-малки събития в нашия живот. Но ако се опитаме по-внимателно да се разровим в спомените си, може би ще открием някой, макар и поизбледнял спомен, трасирал с почти невидим лъч пътят ни.

АСЕН чете откъс от Глава 10-та, “Делва със жълтици”:

Може би това ми беше останало от детството, когато все още не само нямаше телевизия, а и радиото беше цяло чудо! Разбира се, не и за нашата къща, защото татко беше началник на градската поща в Радомир и като технически грамотен човек, беше купил един немски TELEFUNKEN. Аз не се откъсвах от него, навирах се до пеещата кутия във вестибюла и все се взирах в светещата й скала, защото „виждах“ зад нея зелена полянка и едни мънички хора в шарени дрешки да пеят смешни песнички и да играят весело хорце, но само за мен. И бях съвсем сигурен, че е само за мен, защото мама, на която страшно й вярвах, казваше, че чува песничките, но нищо такова не вижда, стига съм си фантазирал и завирал с челцето в радиото, че ще ме заболят очите.

АСЕН: И още малка доза телевизионна любов към Бригита Чолакова – позната, но и неочаквана във всеки телевизионен кадър. Уж всичко е рутинно – какво ново да искаме след толкова часове пред камерата – и изведнъж една интонация, мъничко трепване на веждата, една тънка усмивка, една като че ли случайно изпусната реплика, и предаването ставаше чисто нейно и неповторимо…

Не може и без незабравимите “Минута е много” и “Няма време”. За тях ни разказва самата Лили Райчева – сега професор във Факултета по журналистика на Софийски университет и създател на първите телевизионни игри по Националната телевизия. Автор и режисьор на известните, запомнени и до днес телевизионни игри с водещ Петър Вучков. Завършила е телевизионна журналистика в Московския университет, има няколкогодишна специализация в Съединените Американски Щати.

Глава единадесета – Балканска стена

АСЕН: Гърция, края на 1975, на Българската телевизия е определена важна роля – да подготви почвата за посещение на най-високо равнище – среща Живков-Караманлис. А почвата? Тя дълги години е тровена с пропаганда и контрапропаганда и от двете страни. България като част от СИВ и Варшавският договор, а Гърция член на НАТО и свободния пазар. Дипломатическите отношения между двете страни са силно ограничени, а за други контакти и дума не може да става.

Половин година по-късно,

(чете от книгата)

20 часа, 10 април 1976 г. Атина, Гърция. Телевизията (ERT).

– Четири, три, две, едно – ЕФИР!

– Калиспера сас агапити Ти-Ле-теа-тес!

На гръцкия национален TВ-екран е Христина Кюркчийска, популярната говорителка от Българската телевизия. На перфектен гръцки език тя казва нашето „Добър вечер, драги телевизионни зрители“.

Започва първата „Вечер на българската телевизия“ в Гърция.

АСЕН: Сега, отново от нашата апаратна ми подават знак, че имаме телефонна връзка с г-жа Христина Кюркчийска, но този път, не от Атина, а от Отава, Канада

начало на разговора с Христина Кюркчийска

АСЕН: Добър вечер г-жо Кюркчийска, чуваме ли се?

Може би е ще е по-правилно да кажа, добро утро, при Вас сега е десет часа сутринта.

Благодаря, че приехте поканата ни за това участие.

ХРИСТИНА: Добър ден, драги сънародници от град Радомир,

Благодаря на Стефан Велев, на Асен Велев и на екипа за поканата да участвам в представянето на книгата “Ах, тази телевизия. Зазоряване преди полунощ” в известното читалище “Напредък” във вашия град!

Връзката ни по Интернет днес е много емоционално гостуване за мен в Радомир по две причини:

Първо – Книгата, написана много талантливо от Стефан Велев с когото работехме заедно, когато той беше Директор на Програмата на БНТ, по време на така наречения “Славен период на Телевизията”.

Славен, не само защото беше свързан с името на Иван Славков, който тогава беше директор на Телевизията, но защото наистина през този период Българската телевизия направи огромни крачки в своето професионално развитие – като технически нововъведения, програмна дейност, и обхват на територията на България. Говорим за периода от 1970-71 година до 1978-79 та.

Голяма заслуга за този огромен прогрес има вашият съгражданин. инж. Стефан Велев.

Прочитайки чудесно написаната от него, интригуваща книга ще разберете за неговия голям принос в изграждането и развитието на Българската Национална Телевизия през този период.

И аз съм много горда и щастлива, че идеята за написването на тази книга дойде от мен при срещата ни през 2003 година. Успях да убедя Стефан, че той трябва да напише книга, защото има много факти и документи от историята на ТВ, които само той знае като един от ръководителите на тази институция през този период. Вярвах, че трябва да ги сподели и историята да остане!

И днес тази книга – резултат на много опит, на упорит, професионален, талантлив журналистически труд на Стефан Велев е пред вас! Книгата е безспорен успех не само защото споделя факти, дати, документи и интересни анализи, а защото е написана много талантливо и увлекателно!

Втората причина да бъде това включване с читалището в Радомир много емоционално за мен, е защото във времето в което бях говорителка в Телевизията много често бях водеща на различни концерти и празници във всички градове на страната, включително и в Радомир.

Многократно съм гостувала във вашето читалище “Напредък” с едни от най-известните български фолклорни певици като Надка Караджова, Янка Рупкина, Надежда Хвойнева, Лиляна Галевска и други, поп звездите Йорданка Христова, Ваня Костова, Дует Ритон, Панайот Панайотов и още много други. Мисля, че водихме концерт в Радомир и с Вели Чаушев.

Така че, сега да се върна отново в това читалище, при повече от 10,000 км. разстояние по въздуха през океана и 7 часа разлика във времето е нещо много емоционално за мен, което ме връща години назад в моята щастлива младост…

Благодаря ви за това!

АСЕН: В онези “гръцки” дни, Вие лично имахте ли усещане, че участвате в правенето на история?

ХРИСТИНА: Програмата на БНТ в Гърция през април 1976 г. е едно от най-големите ми професионални постижения като говорител и незабравим спомен за мен. Много неща от историята по подготовката на тази програма, така както ги описва Стефан Велев за мен бяха нещо ново, прочитайки ги в неговата книга. Аз не знаех, че идеята за възникването на тази програма е дошла от Тодор Живков, нито подробностите по уговарянето на официалните споразумения. Велев описва много детайлно и интересно широката картина на политическия и икономически успех на България по време на гостуването в Гърция през пролетта на 1976 година.

Моята история, свързана с представянето на програмата на Българската Национална телевизия в Атина е много по-лична и камерна, от описаната от Велев. Аз имам предимно впечатления от случващото се в Гръцкото Телевизионно студио.

Беше декември 1975 година. Бях дежурна на Програмата. Обади се секретарката на Славков Буба и ме помоли да се кача горе в кабинета. Имало заседание на Дирекционния съвет. Аз разбира се изтръпнах и попитах Буба, има ли нещо тревожно. Тя се засмя и ме успокои.

Качих се горе, неочакваната покана ме плашеше. В кабинета беше Иван Славков, зам-директорът Кирил Василев и други членове на Дирекционния съвет.

Славков ми каза: Христина, решихме ти да представиш телевизионната програма в Гърция през април следващата година.

Аз благодарих.

Но, каза Славков, трябва да представиш програмата на гръцки език.

Но, аз не зная гръцки…

Ти нали си завършила Българска Филология?

Да, отговорих

И си учила старогръцки.

Да, но от старогръцки до съвременния гръцки език има разлика колкото от старобългарски до сегашния български език.

Няма значение. Ти ще се справиш! Програмата ще бъде 6 ½ часа. Но не трябва да четеш, а да говориш.

Кажи какво ти е нужно.

Трябва да имам програмата и анотациите за предаванията.

Добре. Ще имаш и помоща на преводачка и всичко, което ти е необходимо. Обади се утре на Буба и кажи какво още ти трябва. Това е! Това е голяма задача, но ти ще се справиш…

Беше гробовна тишина или на мен така ми се стори.

Излязох от кабинета. Бях много разстроена и уплашена от това което ми предстоеше.

Синът ми не беше навършил три годинки, дъщеря ми беше на 7. Живеехме сами в апартамент в Младост и можех да разчитам само на себе си в грижите и отглеждането на децата. А и тази непосилна задача!

Получих от редакциите текстовете за предаванията, преведоха ги на гръцки и започнах да уча думите. Записах текстовете прочетени от Дина, преводачката. Вечер след като слагах да спят децата сядах и произнасях гръцките думи пред малък касетофон и после прослушвах текста. Работех до късно среднощ.

Беше къртовска работа… А сутрин отивах на дежурство на Телевизионната кула…

В Гръцкото Телевизионно студио в Атина работихме с Никола Стефанов, зам.-главният редактор на Програмата. Моята единствена мисъл беше да се справя с непосилно тежката задача с гръцкия език.

Бях много стресирана и уплашена, защото текстовете бяха дълги и трудни. Исках да умра, да се отвори земята и да изчезна. Молех Бога да се случи чудо!

И то стана.

Около 40 минути преди началото на записа бяхме в офиса на Главния редактор на гръцката програма.

Изведнъж на долната полица на неговия шкаф видях да се търкаля една голяма ролка, като тоалетна хартия.

Изведнъж ми дойде мисълта, че може би гърците имат така нареченото Ауто Кю. Неотдавна един брой бе закупен и в Българската телевизия и аз бях една от първите, които се научиха да го използват. Иска се определена техника на очите за това. Разбира се тогава това бяха първите такива апарати, които трябваше да се въртят на ръка от някого., не бяха автоматични, както сега.

Помолих преводачът г-н Панайотис да попита редактора дали имат Ауто Кю?

Отговорът беше, “Не”, но на гръцки Не-означава “ДА” на български.

В този момент разбрах, че някаква добра сила – ангел или Бог ме спаси!

Попитах колко минути имаме още до записа. 30—беше отговорът.

Помолих за черен флумастер и на ръка преписах гръцкия текст за тази вечер на ролката.

Влязохме в студиото — аз бях спасена и щастлива, и лъчезарна и усмихната!

Дадох на асистент оператора ролката. И понеже аз говорех на гръцки и той ме разбираше, въртеше с моето темпо на говор. Илюзията, че говоря перфектно гръцки беше пълна.

И това, наред с високото качество на подбраните за това гостуване предавания донесе невероятния успех на тази българска програма. Огромният труд през нощите даде своя резултат – аз произнасях гръцките думи правилно, с правилните ударения и интонацията на гръцкото изречение.

Всички от нашия телевизионен екип се радвахме много и бяхме горди, всеки със своя принос! Усетихме, че моментът е исторически на следващия ден, когато видяхме реакцията на колегите гърци и на обикновените хора по улиците, които ни спираха и ни се радваха.

Те мислеха, че съм гъркиня, или че баба ми е била гъркиня. Дори се обзалагаха. И когато на прощалния прием дори съпругата на генералния Директор на Телевизията ме заговори на гръцки и аз се извиних, че не разбирам, тя се обиди.

Това беше наистина историческо представяне и голям успех за България!

АСЕН: Днес, тв говорителката се свързва единствено с четене на новини в „По света и у нас“. Водещ на програма сега е непознато за младата ни аудитория, а по Ваше време, има важно значение за телевизията. Разкажете ни повече за тази професия – телевизионен говорител, водещ на програмата?

ХРИСТИНА: Дори и в Канада в телевизията те имат водещи говорители на програмата които, анонсират следващите предавания и програмата всеки ден, и това е много полезно за зрителите и разбира се много важен е момента на чистотата на българския език, която тогава идваше от българската телевизия и тук веднага трябва да спомена имената на българските телевизионни говорители – Борис Симеонов, Георги Ламбрев, Никола Филипов, Мария Тролева, Люси Няголова, Ани Тачева и всички които работихме като говорители. Много интересно е да кажа, според мен, говорителите в телевизията бяхме назначавани с конкурси, след назначаването на тази длъжност ние имахме курсове по техники на говор във ВИТИЗ и всъщност се учехме един друг, от опита на колегите.

АСЕН:Да направим една импровизация, например как откривате вечерната програма?

ХРИСТИНА:

Добър вечер драги зрители,

Днес програмата ни ще започне с предаване, посветено на читалище Напредък в град Радомир, създадено от родолюбиви българи през 1895 година.

За да отпразнува 120 годишнината на читалището на 15 февруари 2015 г. инициативен комитет подготвил редица събития, които да зарадват жителите и гостите на града.

Радомир е част от 37-те най-значими градове в България с голяма инфраструктура и богато културно наследство.

Народно читалище Напредък e важно културно средище в Радомир, което съхранява ценни литературни находки и дава възможност на жителите на града да участват в много интересни, творчески инициативи. Само през 2014 година библиотеката в читалището е отчела над 6, 000 посещения.

Честванията по повод забележителния юбилей в 2015 година включвали различни изложби, арт ателиета, театрални постановки, музикални програми, ученическия конкурс Мария Смилова и други.

Желаем ви приятни минути с предаването на редакция ЛИК за читалище Напредък в град Радомир.

АСЕН:Да наистина се получи като в машина на времето, много Ви благодаря за тази емоция и Ви желаем от сърце крепко здраве

ХРИСТИНА: Благодаря ви! Беше ми много приятно! На Стефан Велев, на всички вас и на присъстващите в салона от сърце желая здраве, много радост и успехи!

край на разговора

АСЕН: И още редове от книгата за тези дни (чете от книгата):

Тази внезапно избликнала българофилия през тези пролетни дни на 1976, не беше само телевизионен отглас. На 9, 10 и 11 април 1976 год. в Атина беше първото от десетилетия посещение на български държавен глава. Подчертано приятелския прием на Тодор Живков от влиятелния гръцки политик, премиер на Гърция Караманлис се прие радушно от гръцкото общество. Три дни националните радиа и двете телевизии бълваха директно обширни репортажи за всеки разговор и среща на българите с техните гръцки партньори.

Водещият Иван Гарелов говореше гръцки език, като че ли беше роден под Олимп, а с професионализма си с лекота владееше студиото. Откриването на българско промишлено изложение в най-представителната зала и с огромен открит изложбен терен в самия център на Атина, беше истинско събитие даже за града под Акропола, обръгнал от векове на големи международни прояви.

Караманлис и Живков вървяха край експонатите в огромното промишлено изложение, а хората се надпреварваха да се здрависват с тях и да ги приветстват.

АСЕН: Събитията през пролетта на 76-та само пропукват здравата Балканска стена. Днес, почивка в Гърция, в Кавала или на Тасос не е въпрос на екзотика…

По този успешен модел за реклама на България, през следващите години се организират български ТV вечери в Австрия, Гърция, Франция, Германия, Швейцария, Индия, Куба, Либия…

XII

АСЕН: През 77-ма София е домакин на световните студентски спортни игри – Универсиада. Телевизията е натоварена с цялата организация по провеждането на игрите. Участват 2939 спортисти от 78 държави.

За първи път ще се предава програма на живо чрез спътник за телезрителите на Латинска Америка и Канада, Западна Европа и Израел.

Какво ли нямаме вече през тази 1977 година и за това с такава увереност и хъс започва подготовката за митичното за нас събитие.

През 1970-та Българска телевизия има само един канал с черно-бяла програма. Седем години по-късно работят два редовни канала с три пъти по-голям обем програма, от които 75% е цветна и един канал за чуждестранните туристи “ЛЯТО” на четири езика. Работят и телевизионните центрове в Пловдив, Варна, Русе и Благоевград всеки със свое собствено време в националната програма. Общо заети са около 4000 човека. Увеличават се емисиите на новините, тежките аналитични програми се поемат от блестящи, запомнени и до днес политически коментатори на „Панорама“, „Светът в действие“, първообразите на „Всяка неделя“, „Гледища“ и т.н.

През 1977 г. в България вече има 1 584 276 телевизионни приемници и почти пълно покритие на страната с телевизионен сигнал.

Има и 100 часа Телевизионен театър и „Златния Орфей“ и „Мелодия на годината“, „Златната ракла“, Международен балетен конкурс във Варна, „Мюзикхол“, „Студио-Х“, “Минута е много“, и други програми, които заемат една пета от телевизионното време …

В началото на нашата среща, Ви казах, че нямам амбицията с този преглед, да проследя в детайли темите от тази книга, но ето как неусетно, а може би и неизбежно това се случва. Нали помните началото, с отвлечените самолети, когато телевизията е потърсена само като документалист и то за всеки случай, преминахме през появата и утвърждаването на емблематични личности и предавания, телевизията става инструмент за правене на външна политика и достига до онзи етап, в който самата тя създава или организира събития. Огромно влияние!

Колко от това може да понесе тогавашният политически елит на страната? Каква е съдбата на целият екип направил това постижение?

Толкова много въпроси, аз се надявам, че отговорите ще намерите с интерес и удоволствие на страниците на “Зазоряване преди полунощ”.

Остава един последен въпрос, чийто отговор Ви обещавам тук и сега 🙂

Кой е този наш герой и сладкодумен разказвач?

Отговорът ни дава АВТОРЪТ ЗА АВТОРА

Отговорът ни дава АВТОРЪТ ЗА АВТОРА

АСЕН: чете от книгата:

Появил съм се на бял свят в Радомир в навечерието на Втората световна война. Майка ми е била учителка, а баща ми – пощенец. От малък исках да бъда доктор, защото чичо ми беше уважаван лекар в градската болница. Боготворях го! – той спаси няколко месечното ми братче, заболяло от бронхопневмония. Но както много деца тогава, уважих голямото желание на баща ми – записах се в Политехниката и се дипломирах като машинен инженер. Но и досега най-близките ми приятели са лекари.

Още в първи курс с група колеги, в една таванска стаичка на Машинно-строителния факултет, започнахме да издаваме студентския вестник „Технически авангард“. Това пренасочи живота на почти всички ни към вестникарската професия. По покана на Радой Ралин по-късно, работих във в-к „Литературни новини“, а преди да отида в Телевизията, дълго време бях журналист в тогавашния централен всекидневник „Работническо дело“.

В тази книга описах онези преломни времена, когато както се казва, по приумица на Съдбата, бях с Иван Славков в Телевизията, а по.късно, по времето на Людмила Живкова, бях заместник-генерален директор на Обединението на държавните драматични и куклени театри, опери и филхармонии, българския цирк, концертна и импресарска дирекции. След Телевизията, да се докоснеш пък до средите на най-големите български творци и да работиш с тях и за тях, за всеки би било Велик шанс. И то когато българската култура беше във възход и с високо уважение. Достатъчно е само да спомена Театъра на нациите, Международния балетен конкурс във Варна или емблематичния „Златен Орфей“. С тази културна мощ помогнахме и за успеха на Международната детска асамблея „Знаме на мира“, на която бях главен координатор. .

След смъртта на Живкова пак се разместиха някои пластове. Иван Славков отиде в Олимпийския комитет, а аз станах административен директор на Софийската народна опера. Там се запознах с такива колоси на оперното изкуство като Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, с прима балерини като Красимира Колдамова, Вера Кирова и другите балетни звезди от онова поколение …

След дългата изолация от журналистическата професия, към края на осемдесетте години на миналия век, станах главен секретар на Агенция „София прес“. В рамките на нейната дейност създадох Асоциацията на балканските официални информационни агенции, на която бях избран за първия генерален секретар. Използвах благоприятните тогава политически условия и подкрепих Скопие при създаването там на Македонската информационна агенция (МИА). Съвместно, чрез чести журналистически рейдове, насочихме към Охрид българските туристически организации и те напълниха хотелите край Охридското езеро, опразнени след разпада на Югославия и кървавите стълкновения там. Градът и региона живнаха, започна да се възстановява предишния стандарт. Това беше оценено там – станах първият българин, почетен гражданин на Охрид.

Време е да сложа край на този сериал от назначения, преназначения и преминаване на друга „отговорна“ работа. В неговия край ще отбележа, че наивно приех през 2004 год. назначението си за изпълнителен директор отново в националната телевизия. Влизайки в кабинета на Десетия етаж, обаче, още в първия месец разбрах, че моето време отдавна е минало. И за втори път напуснах, този път завинаги, сградата на „Сан Стефано“.

В края на своя творчески път народният поет Иван Вазов пише своята стихосбирка от перли – „Люлякът ми замириса“. Мисля си, че всеки човек също усеща мириса на своя люляк. А аз го усетих по странен начин и на особено място.

Участвах в последната реконструкция на сградата на Народния театър „Иван Вазов“, където бях главен секретар. Обновявахме фасади, сцени и зрителни зали. Позлатявахме орнаментите. Осветихме приказно челната фасада. Садихме борчета и цветя покрай нея … На сцените се играеха „Хъшове“ на Сашо Морфов и „Почивен ден“ на Камен Донев. Аня Пенчева беше в „Крадецът на праскови“, а Велко Кънев – в „Даскала“. Залите гърмяха от ръкопляскания. Компютри и мрежа имаше във всяка гримьорна. Билетите започнаха да се продават по Интернет…

Няколко години бях неизменно сред реставраторите на Театъра, гонех графици, разчитах чертежи, водех оперативки, осигурявах килограми златно покритие, намирах кусури… Бях отново луднал, като едно време в Телевизията. Имах идиотското усещане, че ще си зазидам сянката в някоя скулптура на Театъра. И когато след окончателното завършване на реконструкцията с майсторите се подредихме за прощална снимка на Голяма сцена, едва тук и сега усетих мириса на декори, отгласи от ръкопляскания и дъхът на сцената, от която трябваше вече да слизам.

На четвърти ред в залата пред мен беше столът с тъмно жълта кадифена тапицерия, който никога не се продава. На него винаги е сядал Иван Вазов, когато е идвал на спектакъл в своя театър.

И „Люлякът ми замириса“.

АСЕН: Дами и господа, представям Ви Стефан Велев.