Изберете страница

Представяне на книгата в Радомир

На 22-ри октомври от 17 часа, в големия салон на народно читалище ”НАПРЕДЪК 1895”, в град Радомир, беше представена книгата “Зазоряване преди полунощ”. Авторът е роден в Радомир през 1938 година. С това представяне беше поставено началото на поредица събития за отбелязване 125- годишнината от основаването на местното читалище.

ПРЕДВАРИТЕЛЕН СЦЕНАРИЕН ПЛАН

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА „ЗАЗОРЯВАНЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ“

Автор: Стефан Велев, +359 888 59 60 80

Водещ: Асен Велев, +359 988 96 25 12

Организатори: Народно читалище „Напредък 1895“ и Издателство Жанет 45

Място: гр. Радомир, 22 Х 2020 г., четвъртък, в големия салон на читалището

Начален час: 15.00 ч GMT – 17.00 ч. София, 16.00 ч. в Париж, 10.00 ч. в Отава

Общо времетраене: до 75 минути

Очакван брой посетители: от 30 до 50 жители от град Радомир.

Коктейл: от 18.15 до 19,15 часа във фоайето на читалището.

Две външни включвания:

1. Владимир Костов от Париж (Франция), включване с видео и със звук, стационарен телефон за координация:

2. Христина Христова (Кюркчийска) от Отава (Канада), включване на Вайбър, само звук без видео, моб.тел….

Начало на техническата репетиция: 22 окт. 2020 год.,14.00 GMT.

Установяват се връзките с Канада и Франция, прави се техническа проба и се уточнява начина за включването в ефир.

Точните часове и времетраене на включването ще бъдат отбелязани в техническия сценарии на мероприятието.

Разговорът с Владимир Костов от Париж ще се води също на живо, с видео. Ще се излъчва на екран за зрителите в салона.

Разговорът с Христина Христова ще се води на живо от Отава, но само звуково, без видео. Докато трае това включване, на екран в салона ще се излъчат статично три снимки от нейната говорителска практика в БНТ .

Времетраенето на тяхното включване ще е от 5 до 7 мин. всяко. Ще се търси и техническа възможност да се води диалог със зрителите.

Темите на разговорите с Христина Христова и Владо Костов ще бъдат предварително уточнени в план-сценария.

Представянето на книгата ще се излъчва на живо във facebook на стената на Стефан Велев.

Представянето на книгата може да бъде отложено и за друга дата съобразно епидемичната обстановка и съответните заповеди.

АСЕН: Добър вечер,

Благодаря, че приехте и уважихте нашата покана. Имам удоволствието, да представя пред Вас, книгата на моя баща, журналиста Стефан Велев.

За мен лично това е голямо предизвикателство, не само емоционално. След “Алея на книгата” в София, това е първото, но вероятно ще е и последно представяне на книгата, в такъв формат, защото само за няколко месеца от нейното отпечатване, целият тираж вече е почти изчерпан. За тази специална вечер тук, се наложи издателството да изтегли от разпространителската мрежа, тези последни бройки.

А казвам специална вечер, защото Радомир има специално място в сърцата ни. Баща ми е роден в Радомир, само на метри от тук.

Искам да благодаря на издателство Жанет 45 и лично на издателката Божана Апостолова, че ни подадоха ръка в това начинание, и то с много разбиране. Казвам това, не просто като задължителен комплимент към издател при представяне на книга. Баща ми е безкомпромисен перфекционист в детайлите. И ръкописа беше придружен със сериозен списък от изисквания.

Книгата е от 400 страници, но разположени в малко по-големия формат, в сравнение с масово възприетия през последните десетилетия по-малък, “джобен” формат. Шрифта и разстоянието между редовете също е увеличен с малко, в сравнение с възприетия стандарт, увеличени са вътрешните полета, така, че при четене в средната част на книгата, да не се налага да се “върти” книгата, за да се прочете началото или края на реда. Заглавията, снимките и останалите графични елементи са оставени с достатъчно пространство или както се казва, въздух около тях. И понеже споменах прецизност към детайлите – дори снимките са съобразени така, че да са разположени да гледат “навътре” към страницата. Където е необходимо пояснение, то не е изнесено “под черта” или в края на книгата, а част от самия текст. Така са разположени и над 100-те фотографии които илюстрират разказа и допълват неговата история. За това и цялата книга е отпечатана на по-бяла и по-плътна хартия за да може да се постигне и високо качество на този фото-печат.

Корицата и вътрешно оформление е на художника Христо Гочев, а големия български карикатурист Борис Златанов нарисува специално няколко карикатури като част от книгата и нейният разказ.

На пръв поглед дребни детайли. Те често остават незабелязани, но пък те създават съвсем различно усещане и възприятие при четене на текста. За съжаление много издателствата ги пренебрегват. За това моят комплимент към г-жа Апостолова и екипа на издателство Жанет 45 е напълно искрен.

По мои лични наблюдения, писането на тази книга, не беше внезапен импулс, а процес, който продължи няколко години. Текстовете претърпяха много редакции, а на места сериозни промени. Обикновено в малките часове на нощта, получавах e-mail с поредната редакция и придружен с въпрос: “Какво мислиш за това, по този начин?” За това сега трябва да Ви призная, че е аз съм силно пристрастен. За това ще започна с част от рецензията на Юрий Дачев. Със сигурност обективна и много професионална. Той е рецензент на издателство Жанет, драматург, журналист, театрален критик. Автор на над 2000 публикации в областта на театъра. Доцент и преподавател в НАТФИЗ автор и водещ на предавания в БНТ.

Дачев пише:

Прочетох с интерес текста на Стефан Велев. Като читател, обаче и като човек, интересуващ се от случващото се на и зад екрана, трябва да призная, че се почувствах увлечен от написаното. В него личи истинска обвързаност с телевизията, овладяна е носталгията по миналото й, действащите лица нито са лесно възхвалявани, нито амбициозно развенчавани…

Зазоряване преди полунощ е интересен и добър текст, който изчетох „скоростно“ и с нарастващо доверие към автора.

АСЕН: Мога да споделя с Вас, че след излизането на книгата, получихме доста и различни отзиви, но във всички неизменно присъства оценката, че книгата е увлекателна и се чете много леко. И това не може да се получи само от онези полиграфически детайли за които говорих. Основно трябва да има добро и интересно съдържание, което да предава емоция.

Ех, тази телевизия, Зазоряване преди полунощ, та и репортажен роман – ами да, сложна работа 🙂

Ех, тази телевизия – Дачев казва “личи истинска обвързаност”, а Валерия Велева, може би доста по-точно формулира, “това е книга написана с много любов”. Ех, тази телевизия!

Защо е Зазоряване преди полунощ ще оставя за Вашето читателско любопитство.

И накрая репортажен роман.

Книгата е изградена от 12 глави, а всяка от тях включва селекция от различни репортажи. Допълнителен и нетрадиционен елемент за печатните издания са шестима гост-автори, които със своят разказ или прочит на конкретни събития, допълват гледната точка на автора.

Съвсем естествен е въпросът: „за какво се разказва в тази книга“? На мен, от самото начало ми е трудно да намеря кратък и еднозначен отговор на този въпрос.

Основно действието се развива в периода от 69-70 до 78-ма година и са представени поредица от събития и личности от този период, през призмата на телевизионната история. Но ако спра до тук, това няма да е нито пълно, нито напълно верен отговор. Ще използвам една метафора, с която ще се опитам да се доближа.

Цветният букет е подреден от различни цветя с различен аромат и цвят, но за да бъде разбран възгледа на твореца-градинар, е необходимо букета да бъде видян в неговата цялост.

Въпреки това, аз бих откроил три теми:

1. Личната история.

2. За Смисълът и Посланията.

3. „Златните години на телевизията“ – коя е причината да бъдат определяни така.

Роман без лична история е малко като боза без вода, а когато авторът играе в отбора на 80+ и животът му е преминал във времената на четири различни Конституции, няма как без разговор за Смисъла и Посланията които ще остави.

Първите две теми се очертават още в началото, но възприятието им е по-силно едва след прочит и на последната страница. На мен лично, това ми допада, защото така емоцията от тази книгата не свършва с нейното прочитане, а в голяма степен започва от там.

С третата тема, естествено по-широко застъпена, за златните години на телевизията, нещата са поставени малко по-различно, защото тя не е твърдение, а отговор. Тук искам да подчертая още едно достойнство – за разлика от много съвременни разказвачи, този отговор не започва от Славков и Велев, а прави дълбоко преглед назад към предишните ръководители – и към Павел Писарев, и към Леда Милева, та чак до първата камера и нейният първи кадър, без който просто не би имало “след това”.

Затова текстовете които съм си извадил и подготвил да Ви прочета, нямат претенцията да демонстрират сюжет или емоция, а единствено да покажат стилистика.

Успоредно ще направя един бърз преглед по съдържанието, с което се надявам, доколкото е възможно в този обем, да си изградите собствена представа за книгата.

АСЕН: ГЛАВА ПЪРВА

ОТВЛИЧАНЕТО

Висш началник от МВР ми позвъня рано сутринта на 22 октомври 1972 г., в къщи, точно когато се готвех да тръгвам към Телевизията. От Аерогара София се обадили, че там ще кацне отвлечен турски самолет – за втори път през тази година.

– Вероятно ще се вдигне голям шум при комшиите и другаде – не знаем! Моля те, дай да го заснемем, за да можем за после да имаме доказателства!

Така за една година се озовах за втори път в Окото на циклона на кротко дремещото сутрешно летище, заедно с телевизионните оператори и подвижната телевизионна станция (ПТС-1). В полупразните и нищо не очакващи фоайета „моите“ започнаха да разставят камерите и се чудеха за какво е толкова нервно. Повечето от „чакащите“ бяха едни странни хора с якета и студени очи, събрани на групички по пет-шест души – спец службите. Те са наплашени и напрегнати защото преди половин година, на трети май 72-ра, когато беше отвлечен първият турски самолет („Дъглас ДС-9“), на борда му беше Йомер Иноьню син на Исмет Иноьню, дълбоко уважаван турски държавник – няколко мандата президент и премиер на Турция.

Тогава, преди половин година, контролната кула на Аерогара София започнала разговори с „въздушните пирати“. Салоните на терминала били отцепени и единствената българска осведомителна агенция – БТА, публикува следното необичайно съобщение:

БТА – Вътрешна информация / бр.124, 03.май.1972 г., сряда

СЪОБЩЕНИЕ НА БТА

Турски самолет ДС-9 от гражданската авиация, обслужващ линията Анкара-Истанбул е бил принуден от четири въоръжени лица да вземе курс към София и кацне на летище София в 10.40 ч. българско време. Те са поискали от българските власти политическо убежище, но и да бъдат освободени незабавно осъдените на смърт седем техни другари и това да бъде предадено по турското радио и телевизия. Ако до 19.00 ч днес техните искания не бъдат изпълнени, заплашили, че ще взривят самолета.

На похитителите им трябваше гласност на Каузата. И затова те поискаха да преговарят с някой журналист. И то – от Телевизията. Ето ти новинарският ми шанс – озовах се вътре в самолета! Ама вътре и в другия смисъл на думата – с ръце на тила и с пистолет в гърба! Усещах дулото на пистолета в гърба ми над кръста. От допира му чувствах хлад по кожата, колкото от монета. Аз – уплашен, те повече от мен!

Развръзката – документални кадри от 1972, самолет ДС-9 (ДиСи-9) Truva. 

…и така, в книгата историята продължава.

>>>

Следващата поредица от глави са Ех, тази телевизия 🙂 Любопитен е портретът за Хачо Бояджиев и един етап от неговия живот, преди телевизионната му кариера, етап пазен дълги години в дълбока тайна, дори и от най-близките му.

Портретът завършва така:

За Хачо Бояджиев могат да се разказват още десетки подобни истории, верни или измислени. И всичките са като приказките за Крали Марко – може би са измислени, а може би – не; може би са за Хачо или от самия Хачо … Но едно е сигурно – полковник Хачо Бояджиев, тайнственият български Щирлиц, е истински – след повече от четвърт век в тайна и опасна служба на Родината, от които осем е нелегал. Чак през 1988 година, е пенсиониран от българското разузнаване. Цялото му агентурно досие още тогава е изцяло изгорено. Без следа! Дори и най-дребните листчета или картончета са изчезнали безвъзвратно. „Двуликият Янус“ изчезва, като че ли никога не е и бил. И то години преди да избухне скандалът с Досиетата.

И си остава завинаги само Хачо. И едно телевизионно студио, което кръстиха на негово име. Както е кръстен и месец Януари на Янус, древното божество с две лица – едното обърнато към миналото, а другото към бъдещето.

В тази глава, има и няколко гост автори. Стефка Димова с безпощаден анализ на българското кино. Тя е кинокритик и дългогодишен ръководител на филмовата програма на Българската телевизия. Дело на нейната филмова култура и телевизионна политика са въвеждането на сериалите в ежедневната практика на Националния ефир, балансираното присъствие на различни филмови школи и направления: на френската, руската, английската, италианската, латиноамериканската и австралийската. Водещ е на редица кино рубрики по българския национален ефир.

Инж. Лили Кънева – един нестандартен гост-автор, който прониква със своя разказ във вътрешно-фамилния живот на Националната телевизия и разказва с много хумор и такт как е възприела от пръв поглед Хачо Бояджиев, Стефан Велев и Иван Славков… Лили Кънева е завършила машинно инженерство и както много млади момичета тогава се е поблазнила от лъскавата на пръв поглед професия на телевизионен репортер. Поглеждайки “през ключалката”, както тя казва, в кухнята на телевизията, разбира, че тази работа не е за нея.

А какво се случва през това време със Стефан Велев, нашия Главен герой? Той ще ни разкаже как се изграждат регионалните телевизионни центрове в Пловид, Русе, Варна и Благоевград. Ще преживее инфарктното земетресение през 1977 година, горе на телевизионната кула, ще ни разкаже много за Телевизионната фамилия – за Батето, за Томето, за Кево, за любимите говорителки – Ани Цонева, Мария Тролева, Христина Кюркчийска, Лили Ванкова, за чичко Филипов и Георги Ламбрев. Драматичната история на Ласка Минчева, телевизионен режисьор, дългогодишен съратник на Хачо, без която новогодишните програми, нямаше да имат онази динамика от различни планове и телевизионни ефекти.

Гостува ни Евгени Тодоров – създател и собственик на Пловдивската обществена телевизия, която и до днес се ползва с особена популярност в българската част на Тракия. Той започва своята репортерска професия в пловдивското студио на Българската телевизия и от дълги години е емблематична фигура на пловдивските телевизионни програми. Автор е на много публицистични и исторически романи предимно за миналото на старинния Пловдив.

Шеста Глава, ще ни откъсне за малко от телевизионната атмосфера и ще отлетим за кратко до Алжир, Мароко и Либия. Не без причина разказът ни връща в края на 60-те години на миналия век. Включени са и няколко журналистически репортажа, отпечатани в броеве на в. Работническо дело в поредицата от небето на Африка.

Ще Ви прочета откъс от един от тях:

Черна, мастилено черна е африканската нощ. И мощните прожектори на рабатското летище трудно я гонят, дебелите сенки на самолетите тежко лежат по бетона. Хладно е. Зад тъмнината на палмите далече от нас припламват светлините на мароканската столица.

Двадесет и един часа и двадесет минути местно време. Четирите двигателя на „Ил-18“ гърмят тежко, ние се отдалечаваме от зелените светлини на изпълнителния старт с 80 – 100 – 150 – 200 километра в час, маркировъчните лампи по пистата се превръщат в непрекъснати светли линии, допир със земята няма.

Летим! Стрелката на скоростомера преминава двеста и петдесетото деление. Под нас нещо тежко громоли – прибираме колесника… Пистата вече я няма, всяка секунда се вдигаме в черното африканско небе с нови 10 метра. Ушите леко глъхнат.

Летим!

Летим – колко къса, колко лаконична ми се струва сега тази дума. В нея е скрито и тежкото напрежение на излитането, и острата умора на седем часовия непрекъснат нощен полет над непознатата земя.

Нашият „Илюшин 18“ стремително се качва нагоре, на ешелон 270 престава да набира височина (това са 8300 метра) и вече успокоен, с 620 км в час поема по трасето към Саудитска Арабия. В кабината е тъмно, светят само уредите. Радистът припява непрекъснато своето „Казабланка, Казабланка“ и когато от там му отговарят, започва да дава или да иска данни за нашия полет напред.

Под нас остава религиозната столица на Мароко – град Фес. В шестата минута от новия ден прелитаме алжирската граница и се насочваме към Оран и град Алжир. Тъмнината се е сгъстила. Сега, когато автопилотът е включен и „Илюшин“ следи автоматично своя курс, има време за малко отдих. Командирът моли стюардесата за кафе, вторият пилот се отпуска в креслото и притваря леко очи, радистът сваля слушалките – в Африка радиостанциите са по-рядко и ушите могат да отпочинат. Само щурманът непрекъснато следи локатора и курса, прави корекция, чертае…

В три часа и четиридесет минути призори щурманът видя в бордния радар широк облачен фронт с гръмотевична буря – Це Бе девет – въздушния змей, страшилището за аеропланите. За него ни бяха предупредили метеоролозите още при излитането – огромни маси влажен въздух от океански произход се движеха на изток на височина до 10 000 метра. Сахара ни преграждаше с буреносни облаци пътя към свещения Нил.

Кабината се изпълни с напрежение. Щурманът обяви нов курс, успореден на фронта, радистът започна дълги разговори със земята: „Кайро, Кайро, тук „Браво-еко-делта“ … Очите на командира напрегнато се взираха в малкия екран на локатора …

Първия удар усетихме малко преди четири – стихията, макар и далечна, ни поемаше в ръцете си, напомняше своята мощ. Кабината се изпълни със синкава силна светлина, по стъклата запълзяха сини електрически змийчета, а четчиците в края на крилата пуснаха зеленикави електрически опашчици – урокът за статичното електричество започна. На преподавателската катедра, вместо моя стар университетски професор по физика, този път застана неумолим и строг съдник – черното бурно небе над Сахара. Той нямаше да оценява с цифри в студентската книжка оскъдните ни знания за Великата природа, а с точни гърмове щеше да бие нашите крила за всяка малка грешка, за всяка самоувереност. В такива минути и най-почитаната диплома става парче хартия, думите сякаш едва сега придобиват действителна стойност. Синкавата светлина, озарила кабината, престава да бъде физическо явление – тя е грозяща опасност. Думата на командира става железен закон, който безпрекословно движи ръцете ти – почти автоматично. Самолетът се мята безсилно в яростта на урагана, къса нервите, удължава времето. Радистът вика земята – този вечен човешки оазис, останал на 8000 метра в тъмното под нас. Сега ние бягаме от нея и пак се опираме на топлата й черна гръд.

Локаторът открива пролука – мъничка „входна врата“ към долината на Нил. Курсът отново е променен, гъвкавите змийчета чезнат от стъклата, синята светлина се топи, отново тъмнината властва в малката кабина – бурята остава зад нас, отдолу е Нил. Нервите бавно се отпускат, ръцете на командира още дълго стискат напрегнато щурвала.

Летим!

Седма глава на книгата, ни връща обратно в родната действителност на седмото десетилетие. Там ще се срещнем с “Всяка неделя”, Наблюдател и Панорама. А в един късен евксиноградски следобед с Людмила Живкова и последните дни от нейния живот.

Осма глава, наречена “Страх” и поднесена с леко намигване и усмивка, ще ни обърне внимание на криво разбраното дисидентство, на цензурата и автоцензурата.

IX

Български журналист, кореспондент, изчезва безследно в Париж. Държавата е в шок. Сформиран е кризисен щаб, летят дипломатически ноти и шифрограми. Обществото следи със затаен дъх. Журналистът се казва Владимир Костов.

Глава Девета проследява хронологията и динамиката на тези събития и завършва с едно обширно и много откровено интервю на Стефан Велев с него.

И понеже говорим за телевизия и за тези събития през 76 година, от апаратната ми казват, че на пряката линия вече имаме връзка с Париж,

АСЕН: Добър вечер г-н Костов, чуваме ли се?

Добър вечер от Радомир.

  • Вероятно на нашата аудитория ще е интересно, че Вие сте роден тук, в Радомир. Разкажете ни какви са Вашите спомени за градчето ни, кои са Вашите родители, имате ли роднини тук?

  • В книгата е отделена самостоятелна глава, посветена на събитията около Вас и Вашето семейство в средата на седемдесетте години. В интервюто на Стефан с Вас, се навлиза доста остро и в личното Ви пространство – как възприехте първоначалната идея за този разказ и как го оценявате сега, в контекста на цялата книга?

  • Вие разказвате, че няколко месеца преди убийството на Георги Марков с Вас се е случил подобен инцидент, но сте имали шанс. Като човек преживял такова събитие, какъв прочит правите за случилото се със Скрипал и съвсем наскоро и с Навални?

заключение

АСЕН: Г-н Костов, благодаря още веднъж че приехте поканата ни за този видеомост между Радомир и Париж. Приемете нашата покана, при идване в България, да изпием по една радомирска боза на родна земя.

Край на видео връзката. Бланк корица.

АСЕН (представя Десета глава): Често казваме “съдба” в отговор на по-големи или по-малки събития в нашия живот. Но ако се опитаме по-внимателно да се разровим в спомените си, може би ще открием някой, макар и поизбледнял спомен, трасирал с почти невидим лъч пътят ни.

АСЕН чете откъс от Глава 10-та, “Делва със жълтици”:

Може би това ми беше останало от детството, когато все още не само нямаше телевизия, а и радиото беше цяло чудо! Разбира се, не и за нашата къща, защото татко беше началник на градската поща в Радомир и като технически грамотен човек, беше купил един немски TELEFUNKEN. Аз не се откъсвах от него, навирах се до пеещата кутия във вестибюла и все се взирах в светещата й скала, защото „виждах“ зад нея зелена полянка и едни мънички хора в шарени дрешки да пеят смешни песнички и да играят весело хорце, но само за мен. И бях съвсем сигурен, че е само за мен, защото мама, на която страшно й вярвах, казваше, че чува песничките, но нищо такова не вижда, стига съм си фантазирал и завирал с челцето в радиото, че ще ме заболят очите.

АСЕН: И още малка доза телевизионна любов към Бригита Чолакова – позната, но и неочаквана във всеки телевизионен кадър. Уж всичко е рутинно – какво ново да искаме след толкова часове пред камерата – и изведнъж една интонация, мъничко трепване на веждата, една тънка усмивка, една като че ли случайно изпусната реплика, и предаването ставаше чисто нейно и неповторимо…

Не може и без незабравимите “Минута е много” и “Няма време”. За тях ни разказва самата Лили Райчева – сега професор във Факултета по журналистика на Софийски университет и създател на първите телевизионни игри по Националната телевизия. Автор и режисьор на известните, запомнени и до днес телевизионни игри с водещ Петър Вучков. Завършила е телевизионна журналистика в Московския университет, има няколкогодишна специализация в Съединените Американски Щати.

Глава единадесета – Балканска стена

АСЕН: Гърция, края на 1975, на Българската телевизия е определена важна роля – да подготви почвата за посещение на най-високо равнище – среща Живков-Караманлис. А почвата? Тя дълги години е тровена с пропаганда и контрапропаганда и от двете страни. България като част от СИВ и Варшавският договор, а Гърция член на НАТО и свободния пазар. Дипломатическите отношения между двете страни са силно ограничени, а за други контакти и дума не може да става.

Половин година по-късно,

(чете от книгата)

20 часа, 10 април 1976 г. Атина, Гърция. Телевизията (ERT).

– Четири, три, две, едно – ЕФИР!

– Калиспера сас агапити Ти-Ле-теа-тес!

На гръцкия национален TВ-екран е Христина Кюркчийска, популярната говорителка от Българската телевизия. На перфектен гръцки език тя казва нашето „Добър вечер, драги телевизионни зрители“.

Започва първата „Вечер на българската телевизия“ в Гърция.

начало на разговора с Христина Кюркчийска

АСЕН: Сега, отново от нашата апаратна ми подават знак, че имаме телефонна връзка с г-жа Христина Кюркчийска, но този път, не от Атина, а от Отава, Канада

АСЕН: Добър вечер г-жо Кюркчийска, чуваме ли се?

Може би е ще е по-правилно да кажа, добро утро, при Вас сега е десет часа сутринта.

Благодаря, че приехте поканата ни за това участие.

  • В онези “гръцки” дни, Вие лично имахте ли усещане, че участвате в правенето на история?

  • Днес, тв говорителката се свързва единствено с четене на новини в „По света и у нас“. Водещ на програма сега е непознато за младата ни аудитория, а по Ваше време, има важно значение за телевизията. Разкажете ни повече за тази професия – телевизионен говорител, водещ на програмата?

  •  

край на разговора

АСЕН: И още редове от книгата за тези дни (чете от книгата):

Тази внезапно избликнала българофилия през тези пролетни дни на 1976, не беше само телевизионен отглас. На 9, 10 и 11 април 1976 год. в Атина беше първото от десетилетия посещение на български държавен глава. Подчертано приятелския прием на Тодор Живков от влиятелния гръцки политик, премиер на Гърция Караманлис се прие радушно от гръцкото общество. Три дни националните радиа и двете телевизии бълваха директно обширни репортажи за всеки разговор и среща на българите с техните гръцки партньори.

Водещият Иван Гарелов говореше гръцки език, като че ли беше роден под Олимп, а с професионализма си с лекота владееше студиото. Откриването на българско промишлено изложение в най-представителната зала и с огромен открит изложбен терен в самия център на Атина, беше истинско събитие даже за града под Акропола, обръгнал от векове на големи международни прояви.

Караманлис и Живков вървяха край експонатите в огромното промишлено изложение, а хората се надпреварваха да се здрависват с тях и да ги приветстват.

АСЕН: Събитията през пролетта на 76-та само пропукват здравата Балканска стена. Днес, почивка в Гърция, в Кавала или на Тасос не е въпрос на екзотика…

По този успешен модел за реклама на България, през следващите години се организират български ТV вечери в Австрия, Гърция, Франция, Германия, Швейцария, Индия, Куба, Либия…

XII

АСЕН: През 77-ма София е домакин на световните студентски спортни игри – Универсиада. Телевизията е натоварена с цялата организация по провеждането на игрите. Участват 2939 спортисти от 78 държави.

За първи път ще се предава програма на живо чрез спътник за телезрителите на Латинска Америка и Канада, Западна Европа и Израел.

Какво ли нямаме вече през тази 1977 година и за това с такава увереност и хъс започва подготовката за митичното за нас събитие.

През 1970-та Българска телевизия има само един канал с черно-бяла програма. Седем години по-късно работят два редовни канала с три пъти по-голям обем програма, от които 75% е цветна и един канал за чуждестранните туристи “ЛЯТО” на четири езика. Работят и телевизионните центрове в Пловдив, Варна, Русе и Благоевград всеки със свое собствено време в националната програма. Общо заети са около 4000 човека. Увеличават се емисиите на новините, тежките аналитични програми се поемат от блестящи, запомнени и до днес политически коментатори на „Панорама“, „Светът в действие“, първообразите на „Всяка неделя“, „Гледища“ и т.н.

През 1977 г. в България вече има 1 584 276 телевизионни приемници и почти пълно покритие на страната с телевизионен сигнал.

Има и 100 часа Телевизионен театър и „Златния Орфей“ и „Мелодия на годината“, „Златната ракла“, Международен балетен конкурс във Варна, „Мюзикхол“, „Студио-Х“, “Минута е много“, и други програми, които заемат една пета от телевизионното време …

В началото на нашата среща, Ви казах, че нямам амбицията с този преглед, да проследя в детайли темите от тази книга, но ето как неусетно, а може би и неизбежно това се случва. Нали помните началото, с отвлечените самолети, когато телевизията е потърсена само като документалист и то за всеки случай, преминахме през появата и утвърждаването на емблематични личности и предавания, телевизията става инструмент за правене на външна политика и достига до онзи етап, в който самата тя създава или организира събития. Огромно влияние!

Колко от това може да понесе тогавашният политически елит на страната? Каква е съдбата на целият екип направил това постижение?

Толкова много въпроси, аз се надявам, че отговорите ще намерите с интерес и удоволствие на страниците на “Зазоряване преди полунощ”.

Остава един последен въпрос, чийто отговор Ви обещавам тук и сега 🙂

Кой е този наш герой и сладкодумен разказвач?

Отговорът ни дава АВТОРЪТ ЗА АВТОРА

Отговорът ни дава АВТОРЪТ ЗА АВТОРА

АСЕН: чете от книгата:

Появил съм се на бял свят в Радомир в навечерието на Втората световна война. Майка ми е била учителка, а баща ми – пощенец. От малък исках да бъда доктор, защото чичо ми беше уважаван лекар в градската болница. Боготворях го! – той спаси няколко месечното ми братче, заболяло от бронхопневмония. Но както много деца тогава, уважих голямото желание на баща ми – записах се в Политехниката и се дипломирах като машинен инженер. Но и досега най-близките ми приятели са лекари.

Още в първи курс с група колеги, в една таванска стаичка на Машинно-строителния факултет, започнахме да издаваме студентския вестник „Технически авангард“. Това пренасочи живота на почти всички ни към вестникарската професия. По покана на Радой Ралин по-късно, работих във в-к „Литературни новини“, а преди да отида в Телевизията, дълго време бях журналист в тогавашния централен всекидневник „Работническо дело“.

В тази книга описах онези преломни времена, когато както се казва, по приумица на Съдбата, бях с Иван Славков в Телевизията, а по.късно, по времето на Людмила Живкова, бях заместник-генерален директор на Обединението на държавните драматични и куклени театри, опери и филхармонии, българския цирк, концертна и импресарска дирекции. След Телевизията, да се докоснеш пък до средите на най-големите български творци и да работиш с тях и за тях, за всеки би било Велик шанс. И то когато българската култура беше във възход и с високо уважение. Достатъчно е само да спомена Театъра на нациите, Международния балетен конкурс във Варна или емблематичния „Златен Орфей“. С тази културна мощ помогнахме и за успеха на Международната детска асамблея „Знаме на мира“, на която бях главен координатор. .

След смъртта на Живкова пак се разместиха някои пластове. Иван Славков отиде в Олимпийския комитет, а аз станах административен директор на Софийската народна опера. Там се запознах с такива колоси на оперното изкуство като Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, с прима балерини като Красимира Колдамова, Вера Кирова и другите балетни звезди от онова поколение …

След дългата изолация от журналистическата професия, към края на осемдесетте години на миналия век, станах главен секретар на Агенция „София прес“. В рамките на нейната дейност създадох Асоциацията на балканските официални информационни агенции, на която бях избран за първия генерален секретар. Използвах благоприятните тогава политически условия и подкрепих Скопие при създаването там на Македонската информационна агенция (МИА). Съвместно, чрез чести журналистически рейдове, насочихме към Охрид българските туристически организации и те напълниха хотелите край Охридското езеро, опразнени след разпада на Югославия и кървавите стълкновения там. Градът и региона живнаха, започна да се възстановява предишния стандарт. Това беше оценено там – станах първият българин, почетен гражданин на Охрид.

Време е да сложа край на този сериал от назначения, преназначения и преминаване на друга „отговорна“ работа. В неговия край ще отбележа, че наивно приех през 2004 год. назначението си за изпълнителен директор отново в националната телевизия. Влизайки в кабинета на Десетия етаж, обаче, още в първия месец разбрах, че моето време отдавна е минало. И за втори път напуснах, този път завинаги, сградата на „Сан Стефано“.

В края на своя творчески път народният поет Иван Вазов пише своята стихосбирка от перли – „Люлякът ми замириса“. Мисля си, че всеки човек също усеща мириса на своя люляк. А аз го усетих по странен начин и на особено място.

Участвах в последната реконструкция на сградата на Народния театър „Иван Вазов“, където бях главен секретар. Обновявахме фасади, сцени и зрителни зали. Позлатявахме орнаментите. Осветихме приказно челната фасада. Садихме борчета и цветя покрай нея … На сцените се играеха „Хъшове“ на Сашо Морфов и „Почивен ден“ на Камен Донев. Аня Пенчева беше в „Крадецът на праскови“, а Велко Кънев – в „Даскала“. Залите гърмяха от ръкопляскания. Компютри и мрежа имаше във всяка гримьорна. Билетите започнаха да се продават по Интернет…

Няколко години бях неизменно сред реставраторите на Театъра, гонех графици, разчитах чертежи, водех оперативки, осигурявах килограми златно покритие, намирах кусури… Бях отново луднал, като едно време в Телевизията. Имах идиотското усещане, че ще си зазидам сянката в някоя скулптура на Театъра. И когато след окончателното завършване на реконструкцията с майсторите се подредихме за прощална снимка на Голяма сцена, едва тук и сега усетих мириса на декори, отгласи от ръкопляскания и дъхът на сцената, от която трябваше вече да слизам.

На четвърти ред в залата пред мен беше столът с тъмно жълта кадифена тапицерия, който никога не се продава. На него винаги е сядал Иван Вазов, когато е идвал на спектакъл в своя театър.

И „Люлякът ми замириса“.

АСЕН: Дами и господа, представям Ви Стефан Велев.