← 247
248 →
При това боричкане на хипотези не е случайно и твърдението на човек от Ке д’Орсе, който през 1977 г. ми каза, че истината за Владимир Костов ще прочета след 40 години...! И така, дали ще се сбъдне пророчеството на тогавашното френско външно ведомство? Ще видим след малко...
Да, наистина познавах добре тогавашната българска медийна среда – по това време имах зад гърба си повече от 20 години работа като журналист. Почти десетилетие вече работех и за българските секретни служби – главно по линия на разузнаването. Давахме си сметка какви щяха да бъдат последиците, ако (бидейки в „хватката на режима“) бих се опитал да поискам открито обществено разискване по откритите въпроси. Неминуемо щях да бъда „замълчан“, преди който и да разбере, че съм искал да кажа нещо.
Да, това беше очевидно. През трите десетилетия, предшествали 1989 г., сближаването между двата режима на България и СССР гарантираха интересите и стабилността на властта на партийната бюрокрация и в двете държави.
Всеки български отговорен ръководител например знаеше, че в съветското посолство в София има служби, чиято работа е периодично да осведомяват Москва за случващото се у нас. И когато дойде момент, в който от Москва изразят недоволство или дори само съмнение, никой в София нямаше да вдигне глас за защита.
действителността след Втората световна война ни остави не един пример за това, че подобни „чадърени“ и други операции не са нечий монопол. Направили стъпка една от страните в тангото „студена война“, партньорът, т.е. отсрещната страна, отговаря веднага със стъпка в свой интерес.
Убеден съм, че и при покушението срещу мен в Париж – август 1978 г., и при убийството един месец по-късно в Лондон на Георги Марков, е преследван „летален резултат“. Съжалявам, че ръководители на българските секретни служби не проявиха – нито преди 1989 г., нито след това – разбиране, че една откровена позиция по двете операции
Защото според лекаря, който в края на септември 1978 г. из-вади от гърба ми капсулката с рицин в нея, последиците за мен са щели да бъдат фатални, ако съм потърсил лекарска намеса, вместо да лежа подут в дома си и да чакам търпеливо „раната да се успокои“.
Минали са четиридесет години оттогава. Времето днес е напълно променено. Промени ли се оценката за станалото и отношението лично към теб? Не зная. Доволен съм, че съм направил (т.е. казал, изразил) това, което съм мислил. Горди сме със съпругата ми, че е било наше общо гражданско становище и позиция.
Знаех, че ще бъда осъден на смърт, в случай че изменя на държавната сигурност. Това бе посочено още в текста на декларацията, с която се ангажирах в София да служа на българското разузнаване. Имах чин старши лейтенант и ако не ме лъже паметта, дослужих до майор.
В някакъв смисъл – да! Конфликтът ни бе предимно с партийната номенклатура заради претенциите ѝ да решава в своя затворен кръг проблемите на националното развитие. И тогава, и сега, сме убедени, че тази тяхна линия не отговаряше на комунистическия идеал,
От тези времена помня Иво Гарвалов, Веселин Димитров, Божана Димитрова, Гита Минкова, Методи Милотинов, Чавдар Киселинчев, Тодор Кюранов, Асен Матеев, Лили Цонева и още поне 20 – 30 ентусиасти, всеки със своя почерк и амбиции... Очевидно работата ни е била добре свършена, щом нещата, заложени тогава, служат добре и до днес.
