ВЛАДО КОСТОВ: Убеден съм, че и при покушението срещу мен в Париж – август 1978 г., и при убийството един месец по-късно в Лондон на Георги Марков, е преследван „летален резултат“. Съжалявам, че ръководители на българските секретни служби не проявиха – нито преди 1989 г., нито след това – разбиране, че една откровена позиция по двете операции (в крайна сметка, банални по характера си) можеше да спести много спекулации и антибългарски тълкувания.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Не те разбирам! Какво имаш предвид?
ВЛАДО КОСТОВ: Писах го в няколко статии в нашия печат след 1989 г. Веднага след смяната на режима през 1990 г., ако тя се приемаше искрено, трябваше да се създаде правна възможност за разделителна черта сред служителите на секретните служби – между тези, които са работили в рамките на закона, и тези, които под прикритието му са обслужвали неназовавани публично интереси и цели. Предполагам, че по този начин по-ясно биха могли да се видят евентуалните интереси и на други партньори от тангото „студена война“. Зная, че някои от разследващите убийството на Марков вървяха в подобна посока. Но очевидно е, че не им бе разрешено да отидат докрай.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Тебе какво те спаси при опита за покушение в парижкото метро?
ВЛАДО КОСТОВ: Получих няколкодневна тежка треска – лежах, не можех да мръдна, с много висока температура – 40 и 41 градуса. Това беше в продължение на 48 часа. Дали е от разликата в дозировката на отровата, поставена в капсулката (популярна в България като сачмата), както предполага съветският и по-късно руски разследващ журналист Аркади Ваксберг? Или е бил моят „имунитет“, специално срещу действието на рицина, както ми подсказваше един инспектор от Скотланд ярд. Или още по-точно – било е „застъпничеството пред свети Петър от страна на мой ангел пазител“? Или просто късметът?
