ВЛАДО КОСТОВ: Да, наистина познавах добре тогавашната българска медийна среда – по това време имах зад гърба си повече от 20 години работа като журналист. Почти десетилетие вече работех и за българските секретни служби – главно по линия на разузнаването. Давахме си сметка какви щяха да бъдат последиците, ако (бидейки в „хватката на режима“) бих се опитал да поискам открито обществено разискване по откритите въпроси. Неминуемо щях да бъда „замълчан“, преди който и да разбере, че съм искал да кажа нещо.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Убеден ли си?
ВЛАДО КОСТОВ: Защо, ти не вярваш ли?! Къде живееше по това време? Не помниш ли, че точно това се случи и с мен година по-късно – бях осъден на смърт на таен процес, на който даже не бях призован, въпреки че адресът ми бе публично известен. Ето защо със съпругата ми решихме да се възползваме, че сме заедно с децата ни във Франция, и оттам да предизвикаме открит обществен дебат за българската национална политика и отношенията със СССР. (Кратко, напрегнато мълчи, и тихо продължава с въпрос към себе си):
– Работа ли ми бе това? Не се ли откриваше възможност позицията ми да бъде използвана за интереси, далеч от моите намерения?
– За мен самия, а и за съпругата ми Наталия, отношението ни към Съветския съюз и българо-съветските отношения извървяха дълъг път. В младежките си години с въодушевление приемахме комунизма като идея. По-късно обаче започнахме да откриваме отклоненията от този идеал, и то в политиката на тези, които носеха знамето му… Едва от началото на 60-те години, в резултат на опита, който имахме, ние започнахме да откриваме и онова, което мнозина вече бяха прозрели – съветската партийна номенклатура отдавна се е отказала от идеала и упражнява властта единствено с оглед на своите себични интереси.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Открихте ли сходство на тази констатация и в българската властова практика?
