Защото според лекаря, който в края на септември 1978 г. извади от гърба ми капсулката с рицин в нея, последиците за мен са щели да бъдат фатални, ако съм потърсил лекарска намеса, вместо да лежа подут в дома си и да чакам търпеливо „раната да се успокои“. Ако е имало такава пряка манипулация „на място“, капсулката би се отворила и отровата щеше да свърши своята смъртоносна работа.
Не знам. Но и тогава, и сега, съм убеден, че разкриването на цялата истина и по двата случая е въпрос не на традиционно водени разследвания, а само на политическа воля и разбиране.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Родителите ви дойдоха в Париж. Вие не се срещнахте с тях. Защо?
ВЛАДО КОСТОВ: Майките ни бяха доведени в Париж 1977 г. по инициатива на Държавна сигурност с предположението (логично), че няма да устоим на желанието да ги видим. Разбира се, че искахме да ги видим! Но след като не бе разрешено срещата да стане само между нас и тях, без участието на представители на българските власти, ние се отказахме. Защото кой щеше да бъде обвинен, че не е изпълнил „дълга си“ да върне „заблудените чада“ в Родината? Те – майките ни! Колкото и да ни бе мъчно, избрахме да не се срещаме, за да не влезем в играта на Държавна сигурност. Връзките, които установихме с тях по-късно през годините, ни убедиха, че родителите ни са разбирали и споделяли нашите съображения.
СТЕФАН ВЕЛЕВ: Не се ли притеснявахте от вероятната репресия срещу сестра ти Бистра, която тогава беше в Телевизията?
ВЛАДО КОСТОВ: Да, съзнавахме, че ще има неизбежни проблеми за мнозина. Без да влизам в подробности, и сестра ми, и други наши близки, бяха репресирани. То бе неотменна част от политиката на режима при подобни случаи. Разчитахме, че публичността на нашия жест и публичните ни изяви, ще ограничат донякъде репресиите…
