← 166
167 →
Полетът е нощен: обявеният час на излитане е двадесет и един, нула, нула, маршрутът е от Атлантическия океан до бреговете на Червено море: Рабат – Джеда. Командир на самолета е Чудомир Тодоров. Тази нощ ще прекараме в небето на Африка, едва сутринта ще усетим отново твърдата плът на земята.
Двадесет и един часа и двадесет минути местно време. У нас, в България, сега наближава полунощ. Четирите двигателя на Ил-18 гърмят тежко, ние се отдалечаваме от зелените светлини на изпълнителния старт с 80 – 100 – 150 – 200 километра в час, маркировъчните лампи по пистата се превръщат в непрекъснати светли линии, допир със земята няма. Летим!
Нашият „Илюшин“-18 стремително се качва нагоре, на ешелон 270 престава да набира височина (това са 8300 метра) и вече успокоен, с 620 км в час, поема по трасето към Саудитска Арабия. В кабината е тъмно, светят само уредите. Радистът припява непрекъснато своето „Казабланка, Казабланка“ и когато оттам му отговарят, започва да дава или да иска данни за нашия полет напред.
Сега, когато автопилотът е включен и „Илюшин“ следи автоматично своя курс, има време за малко отдих. Командирът моли стюардесата за кафе, вторият пилот се отпуска в креслото и притваря леко очи, радистът сваля слушалките – в Африка радиостанциите са по-рядко и ушите могат да отпочинат. Само щурманът непрекъснато следи локатора и курса, прави корекция, чертае...
Шестте самолета с български знак летяха малко повече от тридесет дни над Африка. Осемнадесет екипажа и 72 инженери и техници осъществиха 180 полета над горещия континент, превозиха над 8000 пътници между Мароко и Саудитска Арабия. Скъпата авиационна техника, за която през зимата работата намалява, сега беше използвана пълно – 18 часа в денонощието самолетите бяха във въздуха, а през тези дни изминаха общо 1 850 000 километра.
Кабината се изпълни със синкава силна светлина, по стъклата запълзяха сини електрически змийчета, а четчиците в края на крилата пуснаха зеленикави електрически опашчици – урокът за статичното електричество започна. На преподавателската катедра, вместо моя стар университетски професор по физика, този път застана неумолим и строг съдник – черното бурно небе над Сахара.
Очите ни пак са остри, ръцете – пъргави и точни, умората на безсънната бурна нощ сега е избягала от тях и се е стаила горе в лютивите клепачи, за да ни изненада след малко, когато развържем коланите на пилотските кресла.
Тежки са сега стъпките ни, умората ни издебна и заля с олово краката ни, отне силите на ръцете ни. Влизаме в хладната сянка на аерогарата. Само авиомеханика Димитър Жечев не е с нас – остана да зарежда машината. Командирът попълва кратко един бял лист, вземат ни паспортите и сочат изхода: „Чакайте колата, ще ви вземе оттам“.
