А белите кръстове на пистите ни мамят – тежката ръка на командира обуздава шестнадесетте хиляди „коня“, които досега носеха „Илюшин“ на бързите криле.
Очите ни пак са остри, ръцете – пъргави и точни, умората на безсънната бурна нощ сега е избягала от тях и се е стаила горе в лютивите клепачи, за да ни изненада след малко, когато развържем коланите на пилотските кресла. Двигателите вият напрегнато, земята се показва отпред и стремително идва към нас. Гласът на щурмана пак мери скоростта с равни цифри, радистът, получил разрешение за кацане, най-после никого не търси. Лек тласък – първо докосване до топлата земя: Джеда, Саудитска Арабия.
Седем часа сме летели на изток, срещу слънцето – скъсихме нощта с три часа. „Това е нищо – ми беше казал призори командирът, – в далечните полети до Америка сме гонили слънцето почти цяло денонощие. Летим, летим, летим, екипажите се сменят един след друг, а все е светло, слънцето все не залязва. Проточи се един ден – край няма…“
Може би от това побеляват косите на летците – от това дълго тичане подир слънцето, от тези нечакани ранни срещи със зората горе… Може би затова са остри лицата им – от този вечен първи допир със земята, дето не знаеш среща ли носи, или раздяла…