и слънцето са я пречистили.
– Командир, да снижаваме ли?
– Командир, утре в колко ще летим?
Командирът четвърт век е част от българската авиация, сраснал се е с нея. Ръцете му са по-бързи и точни от нашите, очите му виждат по-далече, умората при него идва последна. Колко естествено тогава е обръщението към него: „командир“. През тези дни по небесните пътища на Африка пътуваха осемнадесет души като нашия командир: Борис Луканов с четирите значки на гърдите си, които означаваха 4 милиона километра път във висините, Христо Ников, Ненко Минчев, Минчо Армейков…
Шестте самолета с български знак летяха малко повече от тридесет дни над Африка. Осемнадесет екипажа и 72 инженери и техници осъществиха 180 полета над горещия континент, превозиха над 8000 пътници между Мароко и Саудитска Арабия. Скъпата авиационна техника, за която през зимата работата намалява, сега беше използвана пълно – 18 часа в денонощието самолетите бяха във въздуха, а през тези дни изминаха общо 1 850 000 километра.
…Отдавна зад левия ни борд са преминали светлите огърлици на град Алжир и на Константин, пресекли сме границата на Тунис и Либия. При Мерса Метрух навлязохме в Египет. В три часа и четиридесет минути призори щурманът видя в бордния радар широк облачен фронт с гръмотевична буря – СВ-9 (ЦБ девет – въздушният змей, страшилището за аеропланите). За него ни бяха предупредили метеоролозите още при излитането – огромни маси влажен въздух от океански произход се движеха на изток на височина до 10 000 метра. Сахара ни преграждаше с буреносни облаци пътя към свещения Нил.
Кабината се изпълни с напрежение. Щурманът обяви нов курс, успореден на фронта, радистът започна дълги разговори със земята: „Кайро, Кайро, тук „Браво-еко-делта“… Очите на командира напрегнато се взираха в малкия екран на локатора…
Първия удар усетихме малко преди четири – стихията, макар и далечна, ни поемаше в ръцете си, напомняше своята мощ.
