Кабината се изпълни със синкава силна светлина, по стъклата запълзяха сини електрически змийчета, а четчиците в края на крилата пуснаха зеленикави електрически опашчици – урокът за статичното електричество започна. На преподавателската катедра, вместо моя стар университетски професор по физика, този път застана неумолим и строг съдник – черното бурно небе над Сахара. Той нямаше да оценява с цифри в студентската книжка оскъдните ни знания за Великата природа, а с точни гръмове щеше да бие нашите крила за всяка малка грешка, за всяка самоувереност. В такива минути и най-почитаната диплома става парче хартия, думите сякаш едва сега придобиват действителна стойност. Синкавата светлина, озарила кабината, престава да бъде физическо явление – тя е грозяща опасност. Думата на командира става железен закон, който безпрекословно движи ръцете ти – почти автоматично. Самолетът се мята безсилно в яростта на урагана, къса нервите, удължава времето. Радистът вика земята – този вечен човешки оазис, останал на 8000 метра в тъмното под нас. Сега ние бягаме от нея и пак се опираме на топлата ѝ черна гръд. Локаторът открива пролука – мъничка „входна врата“ към долината на Нил. Курсът отново е променен, гъвкавите змийчета чезнат от стъклата, синята светлина се топи, отново тъмнината властва в малката кабина – бурята остава зад нас, отдолу е Нил. Нервите бавно се отпускат, ръцете на командира още дълго стискат напрегнато щурвала.
Пет часа сме в тъмната бездна над Африка, преминахме пет държавни граници, сверихме три пъти часовниците си по „местните времена“. А пътят не свършва, двигателите глухо бучат, радиосигналите се преплитат един с друг. Сега почива командирът, отпуснат в креслото, а очите на втория пилот са се вперили в уредите. Под нас е Червено море, на изток гори огненото кълбо на изгряващото слънце. Ние летим към него.
Напразно се взирам надолу – поне пурпурът на зората да беше направил алено това Червено море! А то е синьо-сиво, досущ като нашето море, когато в ранна утрин се буди от вечния шум на вълните. Напред жълтее брегът с остри и светли, и голи височини. Правим широк кръг, провираме се между тях, снижаваме. Скоростта пада, сякаш леко висим в свежестта на утрото.
