столица. На пистите пред аерогарата има четири самолета. Три от тях са български.
Двадесет и един часа и двадесет минути местно време. У нас, в България, сега наближава полунощ. Четирите двигателя на Ил-18 гърмят тежко, ние се отдалечаваме от зелените светлини на изпълнителния старт с 80 – 100 – 150 – 200 километра в час, маркировъчните лампи по пистата се превръщат в непрекъснати светли линии, допир със земята няма. Летим! Стрелката на скоростомера преминава двеста и петдесетото деление. Под нас нещо тежко громоли – прибираме колесника… Пистата вече я няма, всяка секунда се вдигаме в черното африканско небе с нови 10 метра. Ушите леко глъхнат.
Летим!
Бордният механик Димитър Жечев пред циферблати на борда на самолета, на 9000 метра над земята
Летим – колко къса, колко лаконична ми се струва сега тази дума. В нея е скрито и тежкото напрежение на излитането, и острата умора на седемчасовия непрекъснат нощен полет над непознатата земя. „Погледни ни косите“ – ми беше казал един
