← 141
142 →
На някакво заседание на Политбюро се внася доклад, от който косите на старейшините на партията и държавата настръхват. В доклада ясно се казва, че под дюшеците на българите се крият минимум 1 милиард лева. Което не е лошо. Лошото е, че в магазините няма толкова стока. И ако настъпи някаква паника
Защо „За един милиард“ се роди в Пловдив, а не в София? Въпросът също е икономически. В Пловдив тогавашният директор Петър Кольовски – светла му памет, разбра, че има шанс, който не трябва да се изпуска, и просто разруши пловдивските цехчета. И всичко заработи под един покрив за новата идея. При гастролирането в други градове екипът достигаше – веднъж погледнах командировъчната заповед, 107 души.
Очевиден конфликт имаше между основния ни спонсор – Министерството на търговията и услугите, ръководено от Георги Караманев, и Министерството на леката промишленост, начело с Румен Сербезов. Ако по време на живото предаване се прокраднеше подобна теза, веднага звънеше телефонът и Караманев се обаждаше гневен, за да напомни, че не може да се крие нещо, което още не е произведено. Министър Сербезов пък беше недоволен от представянето на своите директори и един ден извика екипа, за да обсъдим как да се променят нещата...
Чувствахме се като грозни патета, попаднали под лъча на прожекторите. Гледаха ни от Политбюро, гледаше ни Тодор Живков. Окръжните комитети на БКП следяха участията на своите предприятия и се вълнуваха като че ли гледат мач. От БНТ ни дадоха най-хубавото време. Вестниците пишеха постоянно за нас, екип от филмови документалисти (софийски!) вървеше по петите ни, можехме да си купим цветни телевизори без ред, пиехме си коняка с министри...
Години по-късно ми попадна изследване на една съветска икономистка. В него тя описваше как цял живот е изследвала всички опити за „трети път“. И накрая правеше заключението: “Трети път няма. Хората трябва да избират – система с относително равенство и опашки пред магазините, или пълни магазини, но с бедни и богати.“
Когато обсъждахме маратонките „Ромика“, по телефона се обадиха поне 200 души с един и същ въпрос – как със заплата от 150 лева човек ще си купи „гуменки“ за 52 лева. Единственият различен въпрос беше защо се късат толкова бързо връзките. Тогава си позволих да кажа (аз коментирах телефонните обаждания), че 200 души питат за цените, но ние ще попитаме за връзките.
Директорът Петър Кольовски, без когото нямаше да го има това предаване, беше изпратен „на друга работа“, трудно преживя обидата и почина сравнително млад. От лицата на „Милиарда“ само Пепа Славчева и Иван Кайдъмов останаха в Телевизионния център. Наско Начев се отдаде на ротарианството и по едно време стана ротарианец номер едно на България, оглавявайки първия изцяло български Дистрикт 2482. Нери Терзиева след 10 ноември бе командирована в София да прави новини и повече не се завърна. Живко Желев – звездата на предаването, се опитваше да прави частно радио още тогава, когато това се наказваше със затвор. В крайна сметка основа „Канал Ком“
За двамата млади пловдивчани избрах доста трудна тема – да направят репортаж от местната телефонна централа. По онова време техниката в нея беше допотопна – десетки стелажи с постоянно потропващи релета с остър, равномерен шум. Нери и Жени не се поколебаха, смело се изправиха на сивия и безумно еднообразен „терен“, и с един уплашен телефонен техник, стреснат до смърт от телевизионните камери и прожектори, започнаха 10-минутния си репортаж от най-тъпото място на света.
