ни се увеличават с не знам си колко стотин хиляди долара… На нас обаче не ни се вярваше. Носехме вече дънки, обувахме се с маратонки и закусвахме бисквити „котешко езиче“ по френска технология…
…Георги Караманев – министър, някъде по това време и заместник министър-председател, гледаше да ни помага с каквото може. От него научих, че и търговците са хора като всички други. Уважаваха го не само работещите в системата на министерството, но и много хора на изкуството. Не знам дали защото имаше единствен правото да дава бележки за леки коли без ред. Караманев искрено желаеше магазините ни да се напълнят със стока, но не знам дали осъзна, че в рамките на системата това не можеше да стане. Скоро четох мемоарната му книга – тя е толкова искрено написана, че и най-големият отрицател на онова време не може да не изпита поне мъничко носталгия. Бързо се сетих обаче за някои идиотщини и носталгията бързо ми мина. Беше ни забранено например да коментираме в предаването цените на стоките, даже да ги споменаваме. Все едно че комунизмът беше построен и всичко се раздаваше безплатно. Когато обсъждахме маратонките „Ромика“, по телефона се обадиха поне 200 души с един и същ въпрос – как със заплата от 150 лева човек ще си купи „гуменки“ за 52 лева. Единственият различен въпрос беше защо се късат толкова бързо връзките. Тогава си позволих да кажа (аз коментирах телефонните обаждания), че 200 души питат за цените, но ние ще попитаме за връзките. След което ме наказаха с „отстраняване от кадър“ за известно време. След два дни обаче в „Работническо дело“ излезе статия от заместник главния редактор Кольо Колев, който беше и председател на нашето жури. Като че ли беше чул за моето наказание и в статията призоваваше честно да говорим с народа за цените. Скоро след това бях реабилитиран. Толкова кратко време бях наказан, че ми е неудобно сега да се пиша репресиран.
…В онези години срещнах много интересни хора – бизнесмени. Макар че от днешна гледна точка си бяха директори – номенклатурчици. Във всеки случай мислеха още тогава много по-пазарно от техни по-късни колеги. Спомням си директорът на димитровградската фабрика за чанти „Пролет“, който не разбираше
