ТЕЛЕВИЗИОННАТА ФАМИЛИЯ

По коридорите на Телевизията винаги гъмжеше от народ. Някои стояха край нечистените със седмици прозорци, говореха оживено, димяха цигара от цигара и сякаш светът около тях не съществуваше. Други тичаха през глава към апаратните, под ръка с дебели рулони. Някои пък бавно и сами се разхождаха напред-назад и нещо си тактуваха с ръка. Две-три прегърнати двойки не обръщаха внимание на никого наоколо и усилено разлистваха я цветно списание, я някакви скици – каквото и да правят, важното е да са заедно.

Имаше някакво важно събитие в Пловдив, което трябваше да предаваме директно, и ми трябваше пряка радиотелефонна връзка със София. Тогава нямаше мобилни телефони и аз изпратих Жоро Кулишев с един джип и портативен ретранслатор на връх Братия, където и Министерството на съобщенията имаше своя апаратура. Чрез този пункт щяхме да осъществим оттам прекия радиотелефонен контакт от Пловдив до програмата в София.

Всички си говорехме на малките имена. Нямаше Любомира Топалова – имаше Буба, нямаше инж. Петър Долапчиев – имаше Петьо, нямаше Хачо Бояджиев – имаше Хачо, нямаше другаря Христо Цачев – имаше Ицето, нямаше и другаря Иван Славков – имаше Батето, или Иван...Звездите? – Да, и звездите! – Те бяха Кево (Кеворк Кеворкян), Томето (Тома Томов), Конака (Николай Конакчиев), Ани (Тачева)

Мария (Тролева), Лили (Ванкова), Кольо (Никола Филипов), Люси (Няголова), Мери Окото (Мария Янакиева), Нери (Нери Терзиева)...Това беше последният регионален телевизионен център (РТЦ), който през последните една-две години откривахме в България. Първият беше в Пловдив, вторият – във Варна, третият – в Русе. И ето сега – в Пиринска Македония, в Благоевград.

На срещата ни с Иван Славков при Тодор Живков във вилата в Бояна, когато ни възложи задачата за ускорено откриване на това районно студио, Живков, уж между другото, подхвърли: „Ще чакаме с интерес как на това ще реагират в Скопие“. Самият факт, че той лично поиска да ни каже да побързаме с изграждане на новото студио, показваше значението, което държавата отдаваше на новото ни телевизионно начинание. Това не беше се случвало досега с нито един регионален телевизионен център – нито в Пловдив, нито във Варна или в Русе.

Часовникът в студиото чукаше безмилостно – останаха седем минути... шест минути... пет минути... Колата с тонрежисьора от Радиото не идваше. В този миг в апаратната втича тонрежисьорът от Радиото и минутка след това бяхме в първия ефир на студиото в Благоевград – регионалният телевизионен център (РТЦ) на Българската телевизия в Пиринска Македония.

След откриването на Телевизионния център, партийният ръководител на окръга Дюлгеров се обърна към нас, и вместо официално слово, изрече: „Пиринска Македония Ви благодари! А сега нека си пуснем мозъка във ваканция!“. Стефан Велев, Димитър Кехайов (в центъра), дотогава главен редактор на окръжния всекидневник „Пиринско дело“. Отляво е Иван Славков, отдясно – Петър Дюлгеров, Първи секретар на Окръжния комитет на Партията.