която и досега се помни като куриоз, и пример за дисциплина. Имаше някакво важно събитие в Пловдив, което трябваше да предаваме директно, и ми трябваше пряка радиотелефонна връзка със София. Тогава нямаше мобилни телефони и аз изпратих Жоро Кулишев с един джип и портативен ретранслатор на връх Братия, където и Министерството на съобщенията имаше своя апаратура. Чрез този пункт щяхме да осъществим оттам прекия радиотелефонен контакт от Пловдив до програмата в София.
Живото предаване в Пловдив започна. Жорко на няколко пъти опита да ме пита за нещо. Аз го прекъснах:
– Жорко, моля те, не се намесвай, аз ще те потърся, когато потрябваш. Чакай да ти кажа кога да тръгнеш обратно към София.
Жорко притихна. Прякото предаване свърши късно, после имаше среща в телевизионния център. След полунощ аз се прибрах директно в София. В суматохата на този напрегнат ден не бях се обадил на Братия, за да съобщя на Жорко да се прибира в столицата, мислейки, че още по здрач той е тръгнал с джипа надолу. На другата сутрин отивам рано в телевизията и в кабинета виждам само Ани.
– Жоро още ли го няма? Ани контрира:
– А Вие освободихте ли го от Братия?
– Мислех, че се е прибрал, не съм му се обаждал…
– Мислите! А той Ви чака горе, да му кажете да тръгне с джипа!
Просто не повярвах! Ани взима слушалката и го търси по радиотелефона. От Братия Жоро се обажда сънено:
– Да тръгвам ли?
Не знаех къде да се дяна.
Имах и още една секретарка, умно и оправно момиче, работихме заедно до края на моя престой в телевизията. Беше дяволито и голяма закачка. С нея бяхме дежурни на една Нова година. Някъде към девет и половина вечерта тя се втурна при мен и ми подава едно листче.
