започнаха да нанасят настъпилите при репетицията промени.
Часовникът в студиото чукаше безмилостно – останаха седем минути… шест минути… пет минути… Колата с тонрежисьора от Радиото не идваше. Стефан Иванов, един от старите директори на продукция, рискува:
– Аз ще седна на пулта, шефе, ти само кажи ДА – на Кулата редовно висях над главата на Венциславов, все един говорителски микрофон ще мога да пусна… като начало, докато дойде колегата от Радиото.
Отдъхнах си, но точно в този миг в апаратната втича тонрежисьорът от Радиото и минутка след това бяхме в първия ефир на студиото в Благоевград – регионалният телевизионен център (РТЦ) на Българската телевизия в Пиринска Македония.
– Видофте ли нашата! – се кефели старите македонци пред телевизора в кръчмата в центъра на Банско, когато „тяхната“ говорителка за първи път се появила на синия екран, наистина хубаво момиче, което до този ден беше професионална говорителка в Радио Благоевград. И отгоре на всичко, по една случайност, се казваше Юлия Велева, за радост на местната клюка, че ми е първа братовчедка.
Иван Венциславов така и не се появи, ни се видя, ни се чу. Позвъни ми към обяд от София известният и много готин режисьор Рангел Вълчанов, в чиито продукции Венциславов беше водещ тонрежисьор: „Стефчо, знам, че трудно може да се оправдае постъпката на Иван, но през нощта е имал някаква семейна причина и с колата е фукнал към София. Моля те, не го закачай, той е много талантлив човек…! Ако трябва, ще се обадя и на Славков!“.
Е, това, последното, ме влуди!
– Рангеле, забрави! Ако някой на тебе ти издъни един снимачен ден по „семейни причини“, ти пак на Славков ли ще се обаждаш? Но ние не работим на филмова лента и в снимачен павилион, а сме на пряк ефир. При нас няма повторения, няма първи дубъл, пети дубъл. Ние сме на пряк ефир, разбираш ли, на-пряк-е-фир!!! И не мога да започна ТВ програмата, когато изтрезнея, а точно в десет, точно до секунда! Така че, благодаря ти за обаждането!
