На срещата ни с Иван Славков при Тодор Живков във вилата в Бояна, когато ни възложи задачата за ускорено откриване на това районно студио, Живков, уж между другото, подхвърли: „Ще чакаме с интерес как на това ще реагират в Скопие“. Самият факт, че той лично поиска да ни каже да побързаме с изграждане на новото студио, показваше значението, което държавата отдаваше на новото ни телевизионно начинание. Това не беше се случвало досега с нито един регионален телевизионен център – нито в Пловдив, нито във Варна или в Русе.
А съседите много скоро показаха традиционното си раздразнение. Два месеца след откриването, екип на студиото се опита да влезе с филмова камера през Граничния пункт Делчево, близо до Благоевград. Местните гранични власти обаче не пуснаха нашите „български македонски“ журналисти оттатък браздата, ако не си оставят снимачната техника на граничния пост.
Но да зарежем това, днес се готвим да излъчим първата програма от новото студио в Пиринска Македония. И то на Девети септември, в чест на тогавашния ни Национален празник. Предната вечер, в миришещата още на прясна боя апаратна, направихме успешно последната репетиция, видеокартината и звукът бяха чудесни, и аз бях абсолютно спокоен за утрешния ни успех. На сутринта, един час преди ефир, както обикновено екипът беше вече зад пултовете, липсваше само тонрежисьорът. Аз не се притесних – Венциславов, като всеки супер-професионалист, е малко суетен – докато се обръсне и понакипри… И всеки момент ще дойде, за някоя и друга минута закъснение да не си разваляме празника. На десетата минута обаче кипнах:
– Веднага го потърсете в хотела!
– Търсихме го, не отговаря! В екипа не включихме резерва, понеже взехте Венциславов, а той бил сигурен… – не пропускат да ми натрият носа.
– Пращайте кола за тонрежисьор от Радио Благоевград!
До ефир имаше още 35 минути. Листата със сценарийния план също беше останала снощи при Венциславов. Отнякъде моите измъкнаха черновите и
