127

По коридорите на Телевизията винаги гъмжеше от народ. Някои стояха край нечистените със седмици прозорци, говореха оживено, димяха цигара от цигара и сякаш светът около тях не съществуваше. Други тичаха през глава към апаратните, под ръка с дебели рулони. Някои пък бавно и сами се разхождаха напред-назад и нещо си тактуваха с ръка. Две-три прегърнати двойки не обръщаха внимание на никого наоколо и усилено разлистваха я цветно списание, я някакви скици – каквото и да правят, важното е да са заедно.

В пъстрото, непрестанно движещо се множество, от време на време се отваряше просека, през която грациозно преминаваше впечатляващо момиче и делово се пъхаше в някоя тапицирана врата. Това беше все някоя от секретарките на редакциите или продукциите. По онова време тази трудна професия – на организатори на административните процеси в големите организации, масово се приемаше като варене на кафе и флирт с шефа. И беше обект на много тъпи вицове. Не знам как е било на другите места, но при нас, в Телевизията, секретарките бяха уважаваните, незаменими и важни хора, без които напрегнатото ни ежедневие би било немислимо. Какви „стълбове“ на кабинетите или редакциите бяха секретарките – при генералния директор: Бубата, Краси Султанова или Цеца! Или Мария при Леда, при Павел, и после при Кирил Василев. Ами моят секретариат – Валя, Ани Соклева, Лина Детистова. Жоро Кулишев? Те бяха с ненормирано работно време, по график от понеделник до неделя включително, от осем сутринта, на смени, до края на програмата – най-често до полунощ. В програмата, докато върви излъчването, винаги трябваше да има човек, който и екрана да гледа, и като звънне телефона, да го вдига веднага и да дава компетентен отговор. Затова, по негласно съгласие, на кафето или пред асансьора, хората от излъчването на Програмата и тези от новините, ни пускаха напред.

На снимката, най-вляво, е Жоро Кулишев. До него е Ани Соклева. Та именно с тях стана една характерна за тогава история,