← 28
29 →
И на тези три, както ги наричахме „инцидента“, на българските летища, финалът е един и същ: отвлечените и вече освободени пътници отлитат по нощите с Дъглас-ите или Боинг-а обратно за Истанбул, похитителите вече са „похитени“ и заминават към Съда, а оттам един бог знае закъде. Сиви автобуси и черни
За какво беше този зор, за какво беше тази олелия – само един-два дни след това вестниците и агенциите вече дундуркат някое ново инфо бебе, по-вресливо от „нашето“. И всичко друго ще отиде в забрава! Ама като казвам забрава, значи яка забрава!
И като не мога да пренасям илюзорните си каузи през времето, то поне да ги запазя в спомените. Похитителите на турските самолети бяха осъдени у нас на лишаване от свобода, защото Народна република България беше ратифицирала Монреалската конвенция от 1971 г.
сега живее в Берлин. Другите също се изселиха – те са в Швеция, в Италия, пръснаха се из Европа… Тези млади умни момчета, студенти, не бяха убийци, не бяха терористи, не бяха предатели, те обичаха турския народ и искаха неговото социално освобождение.
Но после дойде и по-страшното. Не минало много и на прозореца на стаята ѝ (леля ми живееше долу, на най-ниския етаж) след полунощ почнало да се почуква: „Чук-чук!“. И след малко пак: „Чук-чук!“. Леля Наталия се завивала през глава и треперела до зазоряване.
Някъде в началото на деветдесетте майка ми се обажда в редакцията: „Стефане, можеш ли веднага да си дойдеш?“. Нещо е притеснена и бързам да се прибера. Тя ме посреща на вратата и тревожно подава пощенски плик: „От Виена!“.
