се обаждай“. Писмо от тях така и не дойде. Наскоро след това, един след друг, и двамата си отидоха от този свят.
Фамилия Велеви в самото начало на миналия век – шест лели, които живееха заедно с нас в три къщи с един двор, и много първи братовчеди. И бяха с приказни имена за времената преди години: Евдокия, Корнелия, Магдалена, Наталия, Екатерина и Вяра… Един дядо Стефан, и една баба Мария, разбира се, в центъра на тази снимка.
Някъде в началото на деветдесетте майка ми се обажда в редакцията: „Стефане, можеш ли веднага да си дойдеш?“. Нещо е притеснена и бързам да се прибера. Тя ме посреща на вратата и тревожно подава пощенски плик: „От Виена!“. Напрежението ѝ се предава и на мен, разпечатвам го нервно. Картичка с изглед от Виена. Обръщам я. Три-четири думи от чичо ми – пристигнахме, добре сме, поздрави, Виена, дата, май 1972-ра. Пуснато е преди повече от 15 години! Стояло е вероятно по милиционерските каси толкова време и сега като са чистили архивите, ми го пращат по пощата, за да ми кажат: „Тогава всичко знаехме за всички“…
Писмо от умрял! Чичо ми мислеше, че ще ги надхитри, но само възкръсна със закъснение.
