И като не мога да пренасям илюзорните си каузи през времето, то поне да ги запазя в спомените.
Похитителите на турските самолети бяха осъдени у нас на лишаване от свобода, защото Народна република България беше ратифицирала Монреалската конвенция от 1971 г. за безопасността на гражданската авиация. После жителите на Панчарево шушукаха, че били някъде там, ама това се пазело в тайна, били и студенти в София.
Последно се чуло, че заминали за Виена.
В Анкара властта се била сменила, имало обща амнистия, някой ги подмамил да се върнат там. И още в самолета „възникнал скандал“, пребили ги яко. И после? Ами, няма после – вече никой нищо не беше чул за тях…
А какво стана с техните другари, за чието спасяване тези момчета отвлякоха самолетите? Само в приказките добрият султан помилва в последния момент осъдения на смърт.
Присъдите над техните другари според печата били изпълнени.
След повече от три десетилетия ми се случи нещо необичайно и неочаквано – подир една среща, докато си допивах кафето в лоби барчето на софийски хотел, съвсем случайно се заговорих с един около 60-годишен мъж. Разбира се, стана дума и за актуалните тогава самоубийствени и кървави атентати в Лондон, Берлин, Париж и Истанбул. Така стана дума и за отвлечените през 1972 година турски лайнери. И за трагичната съдба на онези момчета, които тогава похитиха самолетите, но се предадоха, без да се пролее капка кръв. Току-що бях привършил ръкописите на тази книга, и още пресен-пресен, преживявах всяка история от нея.
– Защо казвате трагична? – усмихна се моят нов непознат. – След 18 месеца затвор, после 14 години те живяха тук, в България, ожениха се за тукашни момичета и имат деца, завършиха Университета в София, единият стана журналист – написа книга с несъгласие за Възродителния процес и смяната на имената у вас, и напусна страната,
