За какво беше този зор, за какво беше тази олелия – само един-два дни след това вестниците и агенциите вече дундуркат някое ново инфо бебе, по-вресливо от „нашето“. И всичко друго ще отиде в забрава! Ама като казвам забрава, значи яка забрава! Когато се хванах да пиша тези телевизионни репортажи за преките ни предавания за отвлечените самолети с тяхното „задкулисие“, потърсих архивни свидетелства за онези дни и часове. Нищо – след 1991 – 93 г., документите отишли нанякъде, и сега – нищо, ама съвсем нищо, само по десетина реда тук-таме. Много се надявам аз да не съм ги търсил като хората, все пак нали не съм специалист по архивите.
Момчетата, отвлекли самолета, си имаха своя кауза. Старомодна малко или много, или невъзможна, но все пак – Кауза. Не е нужно непременно да си Ботев, за да я имаш, и тя непременно да е Велика.
Все по-често сега девалвират и ценности, и правила, и уважавани понятия. Всевечната дума „приятел“ стана най-обикновения и масов фейсбук приятел. А миските обявяват световния мир за своя Кауза, така просто и лесно, както сменят червилото на силиконовите си устни. Някой събере пет слушатели в едно салонче и три хористки им изпеят на два гласа една песен – това е Кауза! Ако пък отидат да я изпеят през три села в четвъртото – това е Мисия!
Аз не забравям онова хладно „петаче“ от пистолета в гърба ми, което усетих, когато влязох за първи път с ръце на тила в Дъглас-а. Качих се горе, без да се замисля, че не само върша репортерската си работа, а и опитвам, ведно с другите, да отърва живота на много хора. И до днес, като нещо се разядосам или се притесня във върхови моменти, „петачето“ отново ме „подпира“ с тръпнещ досег, сякаш да ме подсети да не губя лудостта си и да вярвам в своята си Кауза.
Какво остана обаче не само от техните, а и от нашите Каузи, от нашите най-светли Илюзии? За какво беше този зор, за какво брахме това шубе, за какво беше тази олелия? Май отидоха на вятъра, както сега излиза. Доста хора (да не броя колко, ама не бяха малко) рискувахме какво ли не.
