сега живее в Берлин. Другите също се изселиха – те са в Швеция, в Италия, пръснаха се из Европа… Тези млади умни момчета, студенти, не бяха убийци, не бяха терористи, не бяха предатели, те обичаха турския народ и искаха неговото социално освобождение.
Беше се просълзил. Развълнуваният му глас го издаде, говореше български отлично, но сега се появи лек акцент. Разбра, че настръхнах, и канонадата от въпроси ще стане неизбежна. Той изведнъж се изправи: „Извинете!“. И с бързи крачки излезе от барчето.
Прибрах се веднага вкъщи и разрових пожълтелите папки от онези години. Сред другите снимки от аерогарата изпаднаха и няколко с момчетата край самолета на пистата. Бяха минали толкова години, защо ли един от тях, най-малкият и къдрокос, странно напомняше на прошарения мъж от хотелското барче? Каква неочаквана и необикновена случайност беше тази среща.
Тази история, с може би един от оживелите след половин век похитители на турските самолети, яко ме държи. Защото преди много години се вкарах в още две подобни възкресения, също така случайни и невероятни.
Беше ме много страх от тъмното, но се пазех татко и мама да не разберат това и да ми се смеят. И затова вечер, след като ме слагаха да спя и гасяха лампата, аз ставах и отварях леко вратата – толкова, че да влиза съвсем мъничко светло. Но от вестибюла, заедно със светлината, влизаха и приказките и историите на възрастните. И до заспиване аз ги слушах в захлас. А истории дал бог!
Една късна нощ от вестибюла до мен се примъкна една история, от която треперих цяла нощ в креватчето си. Леля Наталия имала мъж, чичо Георги Миленков, който след убийствения атентат в софийския храм „Света Неделя“ през април 1925 година някакви хора с пушки го взели една нощ, преди първи петли, и повече тя не го видяла. Зашушукало се, че го изгорели в пещите на Дирекцията на полицията в София.
