НИКОЙ!

оставаше по-малко от седмица до Нова година, най-напрегнатото време за нас – довършват се и се приемат празничните концерти и шоу програмите за новогодишната нощ. Никой няма време за нищо. Аз пък имам един час програмна „дупка“ (цяла вечност!) – в един и половина след нула часа на Нова година е паднал някакъв фолклорен концерт.

Пред асансьора останах сам. Съвсем сам. Постоях объркан. Миг ли беше, час ли беше? Не помня! Много беше! Довчерашните ми колеги минаваха покрай мене и безмълвно потегляха пеша нагоре. Няма здрасти, няма асансьор, няма как си. За Телевизията вече ме нямаше.

Нали Пражката пролет през 68-а започна от тамошната телевизия?! Десет години оттогава минаха, но това в Москва още ги боде в очите! А в нашето ЦК само това са и чакали! Отдавна са го чакали! Оставиха ни да направим Универсиадата и ви разкараха – и тебе, и Христо Цачев. А мене ме пратиха в Москва. Нищо не можеше да се направи. Преди да замина, оставих и две категорични писма, на жена ми и до Него.

През 1978 г. в Българската телевизия вече работеха няколко хиляди телевизионери (мисля, че бяха около 4000). А как в движение се обучаваха толкова нови репортери, оператори, режисьори, техници, тонрежисьори, ТВ икономисти и още десетки други телевизионни специалисти...

Оттогава, и до днес, винаги когато минавам покрай Първа градска болница в София, спирам пред празното ѝ стълбище, където на 16 април 1976 г. не успях да дойда от Атина, за да прегърна жена ми и току-що родения ни син. По същото време в гръцката столица, по тяхната телевизия, е моят апогей – излъчваха се Програмите за България!

Вина или цена беше това? Дано синът ми и неговите връстници някога ни разберат! Даже ако това се случи, когато те станат на моите днешни години. Затова написах и им оставям тази книга. Ех, тази телевизия - зазоряване преди полунощ, репортажен роман от Стефан Велев.