НИКОЙ!
И така… оставаше по-малко от седмица до Нова година, най-напрегнатото време за нас – довършват се и се приемат празничните концерти и шоу програмите за новогодишната нощ. Никой няма време за нищо. Аз пък имам един час програмна „дупка“ (цяла вечност!) – в един и половина след нула часа на Нова година е паднал някакъв фолклорен концерт.
ZDF, западногерманската втора програма, ни предлага от Висбаден 70 минути на живо, мисля, че АББА или друг звезден състав. Поръчам веднага трасе и питам за цената на минута. Оттам се обаждат закачливо – новогодишен подарък за героите от Универсиада 77. Честита 1978-а!
Звъня на Славков, никой не вдига!
Обаждам се в Международната апаратна – потвърдете унилатерала! (прякото персонално включване от ZDF)…
Ето така набързо и без много да му мисля, вкарах в родната новогодишна телевизионна наздравица „идеологическата диверсия“. По този случай и до днес горчиво се радвам на АББА…
След няколко дни Генералният директор Иван Славков замина за Москва. Шофьорът му Христо Коев се обадил на Христо Цачев да отидем във ВИП залата на летището, за да се видим с него преди полета.
Иван малко закъсня, та нямаше никакво време за нищо. Когато на изхода ни прегърна „за довиждане“, лъхна на уиски, очите му се напълниха със сълзи – едвам ги прикри. „Какво му стана на Иван? Като че ли си заминава завинаги!“, си казахме с Христо, без даже да помислим колко сме прави…
После имаше няколко лекомислени празнични дни, кой ти мислеше за очевидното предвестие, още повече – зловещо… Секретарките Валя Велева и Ани Соклева все нещо са с възпалени очи, май от цигарения дим, но като че ли тайно са плакали… Отивам в понеделник към 10 часа в Телевизията, кимам на постовия милиционер, и тръгвам да го подмина. Той плахо протяга ръка:
– Другарю Велев, не може! Казаха, че вече не сте на работа в Телевизията! Обадете се за пропуск на заместващия другаря Славков!
Не съм толкова глупав да мисля, че милиционерът не ме познава, или е изпаднал в някаква фатална заблуда. Не съм и съвсем несъобразителен, за да се опитвам да се боричкам с него. Избирам по телефона секретарката и я моля да пусне пропуск. Тя наивно пита:
– За кого?
– За мен!
След минута листчето е долу и аз съм вътре, пред асансьора. Там, както винаги, за него чакат четири-пет души. Заставам до тях. Те, както и цялата телевизия, вече знаят всичко, може би от дни. Само аз и Христо, като истински измамени съпрузи, не бяхме научили това, което другите отдавна са знаели. Като ме
