А ДНЕС?
А УТРЕ?
След зазоряването, даже и подранило, идва ДЕНЯТ.
Оттогава, и до днес, винаги когато минавам покрай Първа градска болница в София, спирам пред празното ѝ стълбище, където на 16 април 1976 г. не успях да дойда от Атина, за да прегърна жена ми и току-що родения ни син. По същото време в гръцката столица, по тяхната телевизия, е моят апогей – излъчваха се Програмите за България! Президентите Живков и Караманлис пред телевизионните обективи подписваха спогодби, а после, по атинските улици, приятелски се усмихваха на пъстрите и по гръцки празнични шествия…
Сега това е НЯКОГА…
Но тогава – точно на този ден, и точно тук, в тези часове, в това родилно отделение на Първа градска, се беше появил на бял свят синът ми, моят мъничък нов Велев.
И хиляди пъти досега се питам – заслужаваше ли си да пропусна това? Заслужаваше ли си да изтърва най-великия миг в живота на всеки мъж, заради участието си в една телевизионна епопея – един-единствен миг История, която само след едно десетилетие така лесно я проснаха на тезгяха за масова приватизация.
Това ли е личната сметка, която платихме?
Моята – да! Другите – различно.
Иван Славков – с олимпийски скандал и вечна симпатия.
Христо Цачев – с библейско изгнание при арабите в Алжир и трудните му последни години.
Ласка Минчева – със зрението си, загубено пред екраните. Асен Траянов, доктор Младен Младенов – с края си в Онкологията.
А Хачо? А Бригита? А останалите…?
А Владо Костов – с неизпълнената и до днес, и до утре, смъртна присъда? Като голям журналист, дисидент или предател, ще го запомнят?
Всеки плащаше и плати посвоему.
И ние, от Телевизията.
