като Прага през 1968-а ли се готвите да правите?“.
Славков дълго мълчи, ние с Христо – също. Накрая добавя:
– Нали Пражката пролет през 68-а започна от тамошната телевизия?! Десет години оттогава минаха, но това в Москва още ги боде в очите! А в нашето ЦК само това са и чакали! Отдавна са го чакали! Оставиха ни да направим Универсиадата и ви разкараха – и тебе, и Христо Цачев. А мене ме пратиха в Москва. Нищо не можеше да се направи. Преди да замина, оставих и две категорични писма, на жена ми и до Него. И какво? – Ни-що! Съвсем нищо! Ама дано се размине само с толкова! (пауза – до безкрай) – Стефи, колко пъти съм ти казвал – нас няма да ни разкарат нито за това, нито за онова! Нас ни махат за всич-ко! За всичко! Айде, чао…!
Доста години след този ден не се срещахме.
Ако тогава с Христо се бяхме досетили, че ще има Десети ноември, и после толкова много Демокрация, Дисиденти и Досиета, можехме да се барнем и ние като инакомислещи, и то – истински, без да си правим труда да гладуваме по палатките в центъра на София.
А ние, загубените, гледай с какво сме се занимавали!
През 1970 г. Българската телевизия имаше само един канал с годишно 1820 часа черно-бяла програма. Седем години по-късно, когато ние напускахме, вече работеха два редовни канала с общо 5256 часа годишно, със 75% цветна програма, и един канал за чуждестранните туристи „ЛЯТО“ на четири езика. Създадохме районни телевизионни центрове в Пловдив, Варна, Русе и Благоевград, всеки от които с по сто души персонал и свое собствено време в националната програма.
Зрителите, гледайки многочасовите телевизионни програми днес, ги възприемат само като звук и картина, коментатори и водещи. Така е било винаги, затова и говорителките по онова време бяха символите на новата медия. Зад кадър обаче остава основният състав, без който и най-интересната програма няма да стигне до екрана във вашия хол. Това са „скритите“ професии на телевизионните инженери и студийни техници, на видеомонтажистите, тв журналистите и програмните редактори,
