видяха, колегите се отдръпнаха от площадката пред асансьора, и тихичко, един по един, поеха пеш по стълбището нагоре към студиата.
Пред асансьора останах сам.
Съвсем сам.
Постоях объркан.
Миг ли беше, час ли беше? Не помня! Много беше! Довчерашните ми колеги минаваха покрай мене и безмълвно потегляха пеша нагоре. Няма здрасти, няма асансьор, няма как си.
За Телевизията вече ме нямаше.
След минути всичко ми беше ясно. До болка ясно! Върнах на постовия пропуска и ключовете от кабинета, и излязох на „Сан Стефано“.
Всичко ми се люлееше. Едвам се добрах до слабичкото, голо и премръзнало дръвченце пред входа, облегнах се на него, повдигна ми се и стомахът ми се сви от болка.
Беше сиво и студено януарско утро на 1978 г., около мене нямаше никой. Славков вече няколко седмици беше в Русия.
Преди година, по същото това зимно време, стана първият ми разговор с Карл Мандл от ZDF:
– Кой стои зад тебе? – ме питаше той.
– Ами… никой…! Държавата…
Никой ли?
Съвсем ли НИКОЙ?
Сега вече все по-ясно почвах да разбирам какво е НИКОЙ!
След три месеца, когато Иван Славков се завърна от Москва, все пак разговорът с него се състоя. Шофьорът му Христо Коев предал на Цачев, че Иван ще ни чака на Витоша в барчето на хижа „Щастливеца“. Отидохме с таксита поотделно и тримата.
– АББА в новогодишната програма ли беше причината, за която ни разкараха, както се говореше?
– Каква АББА бе, Чефи! За нея никой нищо и не спомена. Работата е къде-къде по-дебела. В Бояна се говорело, че Брежнев се е обадил на бащата на жена ми: „Спирате в София програма „ВРЕМЯ“ на Съветската телевизия?! Вие какво, със зет ти
