← 302
303 →
Два-три дни след срещата с Живков в Бояна, през есента на 1975 г., рано преди обяд преминах с моята жигула българо-гръцката граница при Кулата – Промахон на път към Атина. Граничната бариера проскърца и войничето едвам-едвам я вдигна с едно усукано въженце.
беше Нова година, нула часа. В кабинките на граничния пункт офицерите от гранична полиция подпечатаха с граничния щемпел двайсетина празни листчета, като сувенири за спомен, и предадоха последния държавен граничен печат на България на тази граница на дежурния офицер, да го прибере в касата, дай боже, завинаги!
От двете страни на отиващата в небитието вековна граница се бяха струпали няколко десетки тирове, за тях нямаше празник! Поредното задръстване – няколко часа преди полунощ граничните компютри и съоръжения бяха спрени, за да се пренастроят за новия контролен режим от нула часа.
Лошите навици от миналите времена през последните години още по-гадно се гаврят с наивния ни възторг от падането на бариерите, с лудия триумфален бяг на освободените тирове. Огромни сърдити (все за нещо) гръцки трактори ранна пролет (преди сеитба) напълно затварят граничните пунктове на Промахон и със седмици изцяло препречват пътя за хиляди автомобили и от двете страни.
