на празна ясла, пак чакат (макар и без онези преградни диреци) някоя евродиректива да им отвори границата, или да оправи заялите компютри.
Лошите навици от миналите времена през последните години още по-гадно се гаврят с наивния ни възторг от падането на бариерите, с лудия триумфален бяг на освободените тирове. Огромни сърдити (все за нещо) гръцки трактори ранна пролет (преди сеитба) напълно затварят граничните пунктове на Промахон и със седмици изцяло препречват пътя за хиляди автомобили и от двете страни. Това сега се нарича „протест“. Колоните в няколко редици започват от Серес, вият се 42 километра до Промахон, а насреща се изправят други колони от тирове, тези пък чакащи пак толкова километри от град Сандански.
Пусната е нова тежка бариера. Преди причините бяха далече оттук – във Вашингтон или Москва, в НАТО или Варшавския договор. Сега един срещу друг застават леки коли и автобуси срещу трактори, обикновените гърци срещу обикновените българи, фермери срещу шофьори.
Тая демократична стена е по-страшна и от Берлинската, и то пред очите и безмълвието на Брюксел. Няма Варшавския договор, няма комунизъм. И двете държави сме в НАТО, и двете държави сме в един Европейски съюз.
Къде останаха надеждите за мирен свят без граници? А изстраданата толкова десетилетия близост между българи и гърци за броени часове се превръща в преграда, по-жестока от предишната бодлива тел, без никакви надежди и открити листове.
Трудно се вдигат старите бариери в тези нови, но останали пак опасни времена. Твърде лесно се спускат нови бариери на мястото на уж старите. Още по-измамни и още по-страшни.
Новото от памтивека е добре забравено старо.