ченгетата. И му създават новия образ:
Под вънкашност чужда,
и под име ново,
със сърце юнашко,
на всичко готово.
След дипломирането му във ВИТИЗ отива в театъра във Видин. В този далечен край в Северозападна България Хачо предизвиква нов фурор. На получения автобус за театралната трупа той поставя огромен надпис на френски език:
THEATRE NATIONAL DE VIDIN
И тръгва из България на триумфално турне – най-напред из селата наоколо, пък и по-далече, съвсем умишлено и в София, да го видят и да му се посмеят. С написаното на латиница Видински народен театър, от народен – на български, на френски той ставаше национален. „В това беше и вицът“ – си спомня проф. Васил Стефанов. „Такъв надпис би бил оправдан, ако театърът пътуваше извън страната, а Видинският театър се въртеше из дълбоката провинция. Но никой не можеше да възрази. Надписът беше на латиница, така той стоеше още по-грандомански, още по-нелепо и смешно. По това време вече самият Хачо се е стягал за пътуване на Запад и никак не изключвам този надпис на френски за него да е бил и нещо като обява, че ще напуска страната“.
За Хачо Бояджиев могат да се разказват още десетки подобни истории, верни или измислени. И всичките са като приказките за Крали Марко – може би са измислени, а може би – не; може би са за Хачо, или от самия Хачо… Но едно е сигурно – полковник Хачо Бояджиев, тайнственият български Щирлиц, е истински – след повече от четвърт век в тайна и опасна служба на Родината, от които осем е нелегал. Чак през 1988 г. е пенсиониран от българското разузнаване. Цялото му агентурно досие още тогава е изцяло изгорено. Без следа! Дори и най-дребните листчета или картончета са изчезнали безвъзвратно. „Двуликият Янус“ изчезва, като че ли никога не е и бил. И то години преди