– Може ли? – и безцеремонно се приготви да седне, преди ние да му отговорим.
– Не, не може! – също така безцеремонно му отговори Славков и придърпа свободния стол към масата. Аз не знаех още кой е, та Иван поясни: „Дойде отскоро при нас на работа, още не ни познава. Работил е десетина години навън, как, защо, не се знае, мисля, че нещо е учил и в Англия, и то телевизионна режисура. Знае езици, с опит е в западни телевизии. Що не го вземеш при тебе в редакцията, докато и ние, и той се ориентираме. В Програмата такъв нахалник ще ти трябва. Ако ти е интересен, ходи го викни да седне при нас“.
След няколко минути вече вдигнахме с него първата чаша с уиски. Ако не се лъжа, този ден Хачо май навършваше 40 години. Ние с Иван бяхме малко над тридесет. Леле, колко е стар! Препоръката на Иван си е препоръка, но като се върнах на „Сан Стефано“, се отбих при кадровиците, тяхната стая беше до главния вход, и ги помолих все пак за една справка. Явно са имали нещо готово като за компромат, та след половин час на бюрото ми се появи и справчицата, като че ли направена направо за днешните жълти медии.
Хачо Бояджиев през 1951 г. записва „Математика“ в Софийския държавен университет, а след това – „Театрална режисура“ във ВИТИЗ. Той има 2 разтрогнати граждански брака в България, както и 7 дъщери (включително 6 извънбрачни). Самият той е бил извънбрачно дете, осиновено от арменско семейство в гр. Нови пазар, и чак след смъртта на баща му (1967 г.) открива документ за своето осиновяване (издаден в Скопие) и се среща с родната си майка. След ВИТИЗ, докъм четиридесетата си година, живее в Западна Европа и Америка. Защитава докторат по телевизионна режисура в Англия.
Разбира се, в справката на „Кадри“ нямаше и дума за това, че по времето на следването му в София Службите го „забелязват“ и харесват. Защо? Тайната открива през 2010 г. в седмичника „Уикенд“ известният разузнавач Димитър Вандов, който по това
