47

Първите ми дни в Телевизията започнаха в една прашна полутъмна стая в старата сграда на „Сан Стефано“. След тоталитарния разкош с меките кресла в кабинетите на всекидневника на ЦК „Работническо дело“, новата мизерна „работна обстановка“ ми се струваше отчайваща. Аз вече съжалявах, че съм се преместил от „Работническо дело“ в Телевизията. Смятах се за подведен от Иван Славков и Павел Писарев, колеги от вестника, дошли доста преди мен на „Сан Стефано“. Даже и телефонният апарат, един за мен и за колегата на бюрото срещу моето, от няколко дни беше развален и никой не идваше да го поправи. Съкафезникът ми беше удивително спокоен, беше се обадил на техниците един-два пъти и решил, че с това работата е свършена: „Бе, колега, така е по-добре, сега поне нема кой да ни търси, за да ни отваря работа!“.

И толкова!

На втория ден издивях! Бях взел за всеки случай от вкъщи една отвертка, грабнах мълчаливия телефон и го обърнах по гръб. Извадих от джоба отвертката, развих две-три винтчета на черното му коремче и отворих „болното“ търбухче. Две къдрави жички се бяха измъкнали от оковите на щифтчетата си и безсрамно се вееха, прекъсвайки ми връзката със света на социализма. Злобно ги завих, надявах се докрай и завинаги. И телефонът изведнъж се разсъни и весело прозвъня. Готово! Колегата поклати умно глава, взе слушалката, долепи я недоверчиво до лявото си ухо и като чу „Пи-пии-пип“, я постави обратно на апарата. После безмълвно излезе от стаята. Отишъл до кафето и казал за мен:

– Абе, не знам какъв журналист е, щом като от джоба си вади отвертка, вместо писалка.

Минаха няколко месеца. Доброжелателите, които след стерилното партийно общество в „Работническо дело“ все още не можех да оцветявам, вече ми бяха разказали за