Главният редактор на основната редакция държи една цигарена кутия, върти я, и се взира през дебелите си очила в нещо, което го е записал, преди да дойде на планьорката. Голото му теме, овлажняло от притеснение, проблясва.
– Амиии, чакайте… А, да! – и казва някакво заглавие. Замисля се и се поправя: „Аа – не, не е това, то още е в монтаж, не е готово, ще пратя друго“.
На стола в директорския кабинет вече седи директор, а не приятел. И аз ще участвам в излъчването на такава Програма, която по обяд още я няма?! Май доста сбърках, като се навих да дойда тук. Но вратата зад мене вече е хлопната, връщане назад няма!
Павел Писарев
Всъщност Павел Писарев, с подобни лафове, като тези на първата ни среща в шефския си кабинет, беше смръзнал кръвта на цялата телевизия – щом излезеше и тръгнеше към стълбите, целият коридор пред него се изпразваше – хората се пъхаха по студиа и апаратни, и там изчакваха суровия началник да мине, та да тръгнат и те да си гледат работата. Той вече беше уволнил няколко души, но се говореше, че има още цял „черен списък“, и всеки се пазеше да не се навре в очите му…
След Пражките събития през пролетта и лятото на 1968 г., когато в Чехословакия влязоха съветските танкове, телевизиите
