43

И така, в началото на седемдесетте години на миналия век, аз попадам в нова, непозната за времето, професия – ще ставам заместник главен редактор в единствения тогава Първи канал на Българската телевизия. Току-що съм навършил 33.

Викат ме при Павел Писарев, по това време зам.директор на Телевизията, а аз още не съм постъпил на новата си длъжност. С Павел се познаваме отдавна, заедно работехме в „Работническо дело“ и там се бяхме сприятелили. Той не е в кабинета. Секретарката ме кани вътре да го изчакам, всеки момент щял да бъде тук. Влизам, срещу бюрото му, затрупано с преписки, има само едно кресло, но и то е пълно с някакви папки. Оглеждам се – единственият свободен стол е зад директорското бюро. Аз го изтеглям отстрани и сядам.

И точно в този момент влиза Писарев.

– Аа, ти тук ли си? Още не си дошъл, и ми седна в стола! Аз онемявам, най-малко това очаквах за „Добре дошъл!“.

– Не ме гледай, много ти е рано да се целиш в този стол…!

Разбрах, че това не е приятелска шега. Станах. Разменихме на крак няколко нелепи приказки и излязох от студения кабинет. И реших, че повече никога няма да стъпя в Телевизията! Но съдбата беше вече отредила друго – „Решението“ било излязло, заповедта вече била подписана.

Секретарката Мария ме догони:

– Велев, изхвърчахте и не си взехте заповедта! Хайде честито и на добър час!

Наложи се след няколко седмици да вляза пак в този кабинет, но вече на първата ми ТВ оперативка – обсъждаха вечерната програма на Телевизията. В онзи манастир „Работническо дело“ утрешният брой в същия ден въобще не се гледаше, той беше решен още от предния ден. Определяха се главно акцентите на вестника за следващите дни, включваха се актуалните новини. А тези тук, по обяд още не знаеха довечера какво ще се излъчва…!

– Шейтанов, днес какво ще имаш?