но тайно и без вестникарски шум. И тогава мястото на трибуната на някого се опразваше, и направо от първия ред на Мавзолея, видният деец светкавично отиваше посланик в Монголия например. Или спряганият за Първи след Живков – Александър Лилов, изпратен за директор на Институт за стратегически проучвания. Или Иван Славков, който от генерален директор на държавната телевизия отиде в олимпийското движение.
Нашето население знаеше само какво е „валута второ направление“, но не кой и как я има. Тихомълком се създаваше и червената буржоазия, с доларовите си банкови книжки вместо партийни билети. На възлови места и на служба в чужбина с предимство се изпращаха наши другари.
Виждахме и още една разделителна черта – между партийци и безпартийни. Кварталните отговорници на ОФ (Отечествен фронт, създаден от БКП през Втората световна война) даваха решаващото мнение даже кой може да кандидатства за университета и кой – да служи в трудовите войски.
Витаеха и всяваха вледеняващ страх все още спомените за злокобните лагери в Ловеч, край село Скравена и Белене, където е могло да влетиш без присъда, само със служебно „направление“. Но даже споменаването за тези трудови лагери беше почти държавна тайна.
В такава атмосфера се роди и разви понятието „правоимащи“, емблематично за края на социализма в България. Тези горчиви явления тровят и днес спомените за онова време, правят го противоречиво.
Дисиденти, точно като тези в Чехия и Полша, у нас не се виждаха, български Ян Палах по нашите площади не се запали, защото в София не влязоха съветски (или „варшавски“) танкове, но у нас вместо тях бяха дошли съветски съветници в основните ведомства, като например Министерствата на вътрешните работи (МВР) или на народната отбрана (МНО). През осемдесетте години ние имахме и Клуб за гласност и преустройство, имахме и Русенския екокомитет.
И времената ставаха все по-особени и тревожни – разместваха се държавнически пластове, сменяха се политическите поколения,
