от зрителите, гони се рейтинг.
През седемдесетте години на миналия век на пръв поглед всичко беше Окей. Изборните резултати винаги бяха 99% „за“. Стандартът на живота непрекъснато растеше. В селата, като гъби след дъжд, никнеха нови и нови къщи. Безплатното образование беше за всички. Безплатна и всеобхватна медицинска помощ имаше за всеки. Стабилни цени. Цветна е телевизията и на двете национални програми. Имаше и хубави, имаше и спорни български филми, имаше и „Сънчо“, и „Златен Орфей“, Международен балетен конкурс във Варна, Мелодия на годината, Универсиада 77, спортна гимнастика и много, много футбол…
Заседанията на Народното събрание не бяха всеки ден. Парламентарният контрол не се предаваше с часове директно по Българската телевизия от почти опразнена зала. Висшето ръководство на Партията (Политбюро на ЦК на БКП) в повечето случаи заседаваше закрито. Част от решенията там бяха секретни. Никой не можеше и да помисли да прави палатков лагер пред Партийния дом или Народното събрание, или стотици хора да скандират „ОСТАВКА!“ под прозорците на Властта.
Един народ, една Партия (БКП) и един „братски“ Земеделски съюз (БЗНС), един ръководител, един Съветски съюз. И един враг – омразният Империализъм и НАТО! Крайният Ислям с неговите терористи го нямаше още. Отвлеченият турски самолет, кацнал на Аерогара София през 1972-ра, беше изключителна сензация, не само за нашата страна, а за цяла Европа и Америка…
Имаше ли наистина тогава такова политическо спокойствие и единство, което внушаваха многолюдните първомайски и деветосептемврийски манифестации? Искрени ли бяха усмивките на партийните вождове на трибуните, махащи приятелски с ръка на манифестиращите, преминаващи с лакиран възторг, долу?
Всъщност зад тая пасторална картинка на телевизионния екран, „посветените“ прозираха и друга политическа действителност – активни борци с привилегии за тях, за децата, та ако може чак и за внуците им, разбунени партийни събрания „по места“, по върховете – студенина, разногласия, понякога стигащи до остри сблъсъци,
