Но най-вълнуващите ми в професионален план спомени са от срещите на творческия колектив със зрителите по разни краища на страната след излъчването на 12-серийния български филм „Капитан Петко войвода“, по сценарий на големия Николай Хайтов и под режисурата на Неделчо Чернев. Повсеместен фурор! В балканското село Борима пристигнахме с доста голямо закъснение поради ремонт на пътя. Часове наред селяните не бяха мръднали от мегдана, от чардаците пъстрееха китеници и килими… Като видя актьора Васил Михайлов, прегърбена на две старица хвана ръката му, постави в нея червено великденско яйце, целуна я (!!!), и през сълзи рече: „Ех, Капитане, сега вече мога и да си умра, дочакахме те! Ама защо си без кон?“. Колко актьори могат да се похвалят с такова признание за майсторството си!
Ама тогава имало ужасна цензура! Вярно е, имаше. Бях в болнични по майчинство, когато ми се обадиха разтревожени колеги: във в. „Отечествен фронт“ публикували кратка статийка на акад. Владимир Топенчаров, който се възмущавал: как е възможно в Народна република България, по Националната телевизия, да се излъчва „промонархически“ сериал?! Ставаше дума за „Рицарят Мезон-Руж“ по известния исторически роман на френския класик Александър Дюма. Събрало се ръководството на Художествената дирекция, някои предлагали да ме уволнят… Е, нито ме уволниха, дори нямаше „мъмрене“. Питайте днешните ми колеги, телевизионни журналисти и шефове в безбройните вече телевизии, как при тях сега е с цензурата!
Стефка Димова
