99

започваме възтежко да слизаме по дървените стълби към изхода. Изведнъж холандският колега се сепна, трескаво опипа джобовете си:

– Вътре си забравих очилата…!

Връщаме се с него обратно по стълбите към празната стая, където остана само протоколният служител, за да уреди сметката и подпише фактурите. Той е пенсиониран служител от някое българско посолство в европейска столица и сега е в Протоколната служба на нашия Международен отдел, разбира се, с ходатайство, за да изкара някой и друг лев върху дипломатическата си пенсия. Моят човек съвсем не очакваше внезапната ни поява. Той спокойно пресипваше от недопитите чаши с френския коняк в своята чашка, пийваше си от нея, и гризваше сладко от една недоядена люта чушчица. После събра другите чушки от голямата чиния, зави ги внимателно във вече поомазаната ленена салфетка, и си я пъхна в джоба.

Френски коняк с люти чушки?!

Сред развалините на опустялата маса?!

Холандският ми колега, претърпял унижението да бъркат в чантата на жена му на летището, усети, че се олюлях, и ме хвана леко над лакътя, внимателно ме изведе от стаята народен стил, зарязвайки на масата очилата си.

Голям договор бяхме подписали, няма що.