Заповядва джипът да ни върне до Хипермаркета, където остана колата на Сашо. Тръпнем от нетърпение да научим тайната на сребърния часовник. На него било гравирано „На моя добър приятел от…“, следвало името на шейх Абдула Ал Джабер Ал Сабах, братовчед на Емира на Кувейт – поне Сашо така ни преведе арабския надпис. Получил подаръка по време на визитата на шейха в София – дали по един часовник и на другите членове на цялата българска делегация.
Освен „вещественото доказателство“ за високото приятелство, Сашо обяснил, че сме журналисти от Българската телевизия, и сме снимали филм за Кувейт и България. Това подкрепил и собственикът на Хипермаркета.
Почувствахме се много важни – Сашо успя да ни направи и този подарък. Супер дипломатическият паспорт не се оказа толкова значещ, колкото приятелският надпис на часовника.
Свечерява се. След жегата и премеждията сега ни чака още нещо – неофициална вечеря без уиски, само на тропически сокове. Тежко! Но в Кувейт е така. В резиденцията на посланика Райко Николов и съпругата му Лидия много се смяха на нашите приключения. Всички излязохме на терасата за по една пура. Под нас, в чудесния мраморен двор, удобно сложил глава на една керемидка, загорял възрастен арабин кротко спеше на самата земя, на хлад, под едно много изпосталяло дръвченце. Горещото слънце бавно се скриваше зад покривите на луксозните резиденции наоколо (това бил дипломатическият квартал на град Кувейт), но жегата още тежко тежи над посланическия двор. Иван се обръща към посланика, сочейки човека под нас:
– Посланик! Кой е този долу, дето спи на плочника… Пречи на гледката! – и замахва шеговито, сякаш ще му плисне кристалната чаша със сок и счукан лед в нея, та да го прогони.
Посланикът бърза да предупреди:
– Това ни е хазяинът, той е собственик и на онези резиденции наоколо, има четири жени и на всяка е дал по една вила като тази.
Иван не се предава.
– Значи няма зор за жени! Тогава защо нe си ходи при тях? Или не е решил при коя?
