да върви по кръга, да се отпива от уста на уста, лично на мен ми дойде в повече. И започнах да се разсейвам. Може би затова отведнъж мернах обектива на един от нашите български домакини, прикрит зад стайната палма. Той непрекъснато беше насочен само към Иван, и то когато вдигаше чашата с уиски, или екзотичната арабка му пъха интимно мръвката в устата с доста мил жест и еднозначна усмивка.
Щрак – щрак – щрак!
Реакцията ми беше светкавична – вадя моя вечен „Зоркий“, с не по-лош телеобектив от конкуренцията, и още по-тайно започвам да щракам насреща, но (нали съм журналист) далеч по-професионално. За минутки пълня 36 пози и пъхам заснетата филмова касета в джоба. Зареждам нова и отново се прицелвам. Играя детска игра – ти на мене, аз на тебе, все пак съм пил и едно уиски…
Щрак – щрак – щрак!
Една пъргава ръка неочаквано се промушва зад мен, рязко грабва фотоапарата, дръпва се няколко крачки встрани и светкавично измъква от него лентата. Не беше разбрал, че аз току що смених изсниманата, която очевидно го интересуваше, и бях сложил нов, празен филм. Това стана толкова бързо и неочаквано, че аз не успях и да мръдна. А и Иван не усети набега.
Човекът с плячката се смеси с играещите пайдушко хоро. Той очевидно беше от нашите – бяла риза с къс ръкав и отпусната вратовръзка, тъмносин панталон и черни обувки. Реших да не се боричкаме и да не правим излишни разправии – пълният филм ми беше в джоба, а в откраднатия имаше само една-две пози. Изчаквам да видя какво ще стане. Но щом ще си крадем филмите, да бъде „танто за кукуригу“ – ще искам да си прибера и техния филм за нас.
Веселбата продължава, но не толкова буйно. Няколко души са излезли на терасата и нещо палят. Мирише специфично на горяща филмова лента. Гори кодакът, ама празният.
Арабите раздигат поопразнената маса. Прибират и преполовените чаши. Навън ритуалът е приключил – опасните снимки според веселяците са изгорени и са в небитието.
Купонът бавно се разтуря. Леко ръми. Пътуваме обратно
