без квартален ОФ отговорник и профсъюзен председател и е отвеяно някъде край бреговете на Червено море или Атлантическия океан, с многото пари от командировките.
Нашата група, без много-много да му мисли за такива дребни неща, заминава… Всички знаят, че съм с тях, а аз търся зъболекарска помощ в Казабланка. Някой бил казал, че може би ще се променя летателният график, и че стюардесите от „групата Маракеш“ трябва да летят за Джеда не след три дни, а на другата сутрин. На двете момичета обаче никой не се обажда.
Става скандал – полетът ще се провали, защото… стюардесите били в Маракеш със Славков и с Велев! Като ме видяха на вечерята в „Хилтън“ с подута буза и изваден зъб, сметките малко се пообъркаха и историята приключи.
– Ама тука ли сте, не сте ли в Маракеш?
Бих приел тази странна история за банална грешка при планирането на полетите, ако в Казабланка, още в деня на пристигането на Славков, вече не беше се случило нещо друго, непосредствено след кацането на самолета от Лондон.
Без да е включено в нашата програма, ни предложиха приятелска изненада – канени сме на арабска вечеря в една местна къща на брега на Атлантическия океан. Кой ще пропусне тази екзотична възможност!
Около грамадна кръгла ниска маса, с няколко души от „Булер“, седнахме направо върху персийски килимчета, застлани на пода. Няколко тави с печени агънца, тукашни салати и разни други арабски деликатеси създаваха изключителен колорит на ранната привечер. До всеки от гостите, повечето непознати, сядаше по едно момиче с арабска хубост, носия и любезност. Късаше с ръце от печеното агънце и късчетата месо направо ни ги пъхаше в устата – това било от уважение към техните гости. Макар и „арабска“, такава вечеря ни се стори малко странна, особено след като внесоха и бутилките марково уиски. Обаче домакините ни увериха, че всичко е Окей! – без безпокойство, лапайте агнешко и пийте уиски! Но когато и кафето беше сипано само в една единствена чашка, и тя започна
