на Мароко. От 1967 до 1972 г. тук живееха и оттук излитаха към Мека всички български екипажи на чартърната фирма „Булер“ на авиокомпания „Балкан“. Тъмносините им униформи сякаш бяха станали „фирмени“ на най-новия по това време арабски „Хилтън“. Постоянно се виждаха пилотските кители и сините шапчици на стюардесите по фоайетата и ресторантите – полетите бяха денонощно, на всеки шест часа. За този въздушен мост между Атлантика и Червено море, естествено, добре платен, се бяха борили компании със световен престиж. „Балкан“ беше надцакал за първото място даже популярната британска чартърна авиокомпания „Бритиш Каледония Еъруейс“…
Навън беше слънчево и топло – истинска арабска пролет през февруари. Телефонът иззвъня – международен разговор с Лондон. Иван Славков.
– Велев, още ли си в Африка? – така Иван започваше разговор, когато бе замислил нещо. – Тук, в Англия, се нагледах на телевизия. Имам сто идеи… Като ти приключи мисията и тръгнеш да се връщаш към България, мини през Лондон, ще ми гостуваш.
Мила прави докторантура в Лондон, а той оттам пише кореспонденции за в. „Работническо дело“ и изпраща коментари за телевизията.
Аз веднага му правя контрапредложение:
– Бил ли си в Казабланка и Рабат? Ела ти в Мароко, тук е истинска пролет. Този арабски колорит е чудесен за твоята камера! „Болекс“-ът с теб ли е?
Малко пролетен въздух след мъглата на Лондон – чудесна идея!
На другия ден Славков си взел билет за Казабланка и рано следобед го посрещнах на слънчевото летище. Той е с бял шлифер, с тъмни слънчеви очила и с камера в ръка – истински европеец. Аз – със синя пилотска куртка. Големи сме кукли! Ако знаехме какви ядове ще съпътстват съвместния ни „вестник-телевизия“ в Мароко, нямаше да се захващаме.
Бях уредил чрез Иван Стоянов, ръководителя на Акцията в
