179

Какво правех аз в тези екипажи, в тези далечни нощни полети? Нали съм журналист? Ами как иначе щях да направя своите репортажи за вестника и за телевизията, ако не бях летял по интересните и екзотични места, например Арабския изток, и то в годините на неговото възраждане? Нали затова бяхме журналисти, а това не е професия, а съдба.

Ами как иначе и Даниела Кънева щеше да снима ужасяващата панорама на Пакистан, или тъжната усмивка на приятелска Индия?

А Любо Коларов как щеше да се озове край димящата бездна на южноамериканския разгневен вулкан?

Или Тома Томов – в характерната поза на тигър пред скок в Белия дом към „журналистическата си жертва“ – не коя да е, а високоинтелигентният Джими Картър, който след седмица щеше да бъде Президент на Америка.

А свръхтежкото студио на Кеворк, от което с десетилетия всяка неделя изригваше огромна доза не информация, а енергия. И Иван Гарелов със своята „Панорама“. И Николай Конакчиев, и Бригита Чолакова, и Владо Костов, и Васил Марков, и Милан Миланов…

Не е възможно да се изредят имената на всички наши колеги от годините на възход на младата Българска телевизия, които я правеха не котловинна, а значима и авторитетна медия. С репортажите пряко от мястото на събитието, често рискувайки да отнесат не благодарност, а истински куршум.

Но не може и без шанс. На мен например ми помогна моето инженерно образование, за да се включа през 1968 – 1971 г. в екипажите на нашата гражданска авиация. Сега в България това би се наричало „кореспондент под прикритие“. От тази авантюра се получиха няколко неща – пътеписи за Мароко, Либия и Саудитска Арабия, очерци за пилотската професия и развиващата се българска авиация с „нейните трудови хора“. И се научих да рискувам, много-много да не умувам и да не се плаша, но и рискът да бъде премерен.

Базата ни беше хотел „Хилтън“ в Рабат, столицата