на документалните поредици „По хълмовете на времето“ и „1300 и 35 от тях“, когато правехме сериите за техните отрасли и министерства. Двама-трима от влиятелните първи секретари на големи окръзи също подкрепяли тази идея. Кръгът в ЦК тъкмо се бил успокоил, че като махнат Славков, те ще владеят изцяло телевизията. Цачев и тебе вече ви бяха отстранили и възникнала заплахата – Славков го няма, но негов съратник ще заеме мястото му и ще продължи програмната му линия. Старият френски възглас ще оживее: „Кралят умря, да живее Кралят!“. Може и други страхове да е имало, но много е вероятно това предложение на няколкото общественици да е активирало „лавината“.
О, времена, о, нрави!
През 1978 г. с Христо Цачев бяхме отстранени от Българската телевизия. Заместникът ми Петър Долапчиев стана „специалист“ в Рекламата. Международният наблюдател Тома Томов бе принуден да напусне.
Иван Славков през 1982 г. преминава на „друга отговорна работа“ – става шеф на Българския олимпийски комитет. Отстранени са и отиват на съд за „финансови нарушения“ Петко Димитров и Янчо Таков (син на Пеко Таков, министър на вътрешната търговия, член на Политбюро на ЦК на БКП и известен антифашист в миналото). На мястото на Славков и другите последователно идват нови кадри, изпратени от Централния комитет на БКП и от Софийския градски комитет на БКП: Стефан Тихчев, Лальо Димитров, Любомир Павлов, Владо Панов, Тошо Тошев, Иван Крумов.
На 21 юли 1981 г. си отива от този свят Людмила Живкова, член на Политбюро на БКП и председател на Комитета за култура. Първият ѝ заместник в Комитета за култура Павел Писарев е изпратен за четвърти зам.-председател на Комитета по туризма, а оттам – научен сътрудник в Институт към БАН. Александър Лилов е освободен и от Политбюро, и като секретар на ЦК. Отстранени са от висшия ешелон Огнян Дойнов, проф. Иван Попов, Стоян Михайлов и още няколко ерудирани функционери край Живков.
Може ли тази поредица от важни събития да е случайна?
Времето на късния Живков започна с характерните проявления на властова криза. Вероятно вече беше надделял и другарят Милко Балев, началник-кабинет на Първия, по това време вече станал и член на Политбюро. През последните години той неизменно беше пазител на Първия Кабинет на Партията, решаваше съдбините не само на много хора, а и на цели съсловия. Това влияние се е усилило след смъртта на Людмила Живкова, и особено – на Леонид Брежнев през 1984 г., когато съветският лидер бе заменен от Константин Черненко. Той (също както и Балев) дълги години все е бил началник на Секретариата на Брежнев – още във Върховния съвет на СССР, после – когато Брежнев е секретар на ЦК, и по-късно – кандидат-член и член на Политбюро. Винаги Черненко е „пред вратата“ на Брежнев, пази го! Тази възходяща кариера на съветския кабинетен функционер не е ли и жив пример за Милко Балев – за транслацията му към върховете на властта! По онова време у нас съветският опит особено се ценеше…
