на време тя посягаше към чинийката с някакви ядки или ми доливаше от индийския чай. Не съм в състояние, а и не искам да преразказвам за нашия дълъг евксиноградски следобед, няма да бъде и коректно днес да говоря за онези наши часове, когато единия от нас вече го няма. Знам само, че по едно време съвсем излязохме от правата марксистка линия, даже и Дарвинизма и Космоса не пожалихме. Така се бях отплеснал, та съвсем забравих, че все пак разговарям с дъщерята на лидера на комунистическата партия у нас. Мила май усети това и тихо каза (тази реплика помня и до днес): „Стефане, ако някои от приятелите на баща ми знаят какво ми е в главата, няма да се замислят да ме обесят ей там, на „оня стълб“!“ – и посочи една декоративна градинска лампа, може би от времето на Фердинанд, надвиснала над лятната тераса.
До „оня стълб“ така и не се стигна, но започналото след 1968 г. разведряване и подем в духовната сфера бяха преустановени, мисля наскоро след смъртта ѝ. Системата изпадна в полиорганна несъвместимост и започваше своето самовзривяване. Оттук до 10 ноември 1989 г. оставаха само броени години.
Мина твърде много време от тази късна евксиноградска вечер. Вечерях в Бургас с един мой стар приятел от казармата и вече в самия край на нашата хубава среща той заби един въпрос, който най-малко очаквах:
– Самоуби ли се Людмила Живкова? Или руснаците имат пръст? Ти по-знаеш тези неща, нали в телевизията бяхте приятели с Батето!
Това питане ме подтикна да напиша следващите няколко реда. Не заради клюката го правя, а защото политиката на Мила Живкова в Културата направи възможна и работата ни и в Телевизията такава, та да запомните времето на Славков и до днес, надявам се, с добро.
Според мен руската връзка за смъртта на Мила е нелепа, абсурдна и не е нова. Подобно съмнение започна да се прокрадва от „вторичните реакции“ на Кремъл срещу разширяването на българските контакти през седемдесетте години на миналия век със световната култура и нейните дейци.
