– Докладваха ми за това безобразие, което готвите пред Мавзолея! Надявам се да е някаква грешка! Червените връзки веднага да се върнат на пионерите и с тях те да отидат на честването! Ясно ли е?!
Аз съм главен координатор на Асамблеята и поемам удара.
– Другарю Балев, моля, за това говорете с другарката Живкова, тя каза…
Балев безапелационно ме прекъсва:
– Това не ме интересува, действай! – прас телефона.
Разбира се, веднага звъня на Живкова.
– Балев се обади за пионерските връзки.
– Какво, много ли вика?
– Ами вика…
– Нека вика!
– А ако пак се обади?
– Кажи му, че си говорил с мен. А аз съм говорила с баща ми.
– И…?
– …И остава така – без връзки и мавзолей!
В напрежението на тогавашното всекидневие нямах време да търся обяснение за тези телефонни искри. Просто ги приех като дребно партийно недоразумение. И толкова. Но прояснението дойде малко след това, когато се сетих за един разговор с Живкова, който навремето ме беше впечатлил.
Бях във Варна – излъчвахме по Втора програма и трите тура на Международния балетен конкурс, а галаконцерта предавахме от Телевизионния център във Варна директно по Първа и за Интервизия. На един от спектаклите беше дошла от Евксиноград, където почиваше, Людмила Живкова. Мернахме се в една от паузите, не бяхме се виждали няколко години. Зарадва се. „Що утре не дойдеш горе на чай“. Този „чай“ в Евксиноград продължи цял следобед, за какво ли не си спомнихме. Мила ме порази – за изминалите години беше отишла далече напред, знаеше вече страшно много, и то неща, които не се научават на студентските банки и колоквиуми. Видимо беше използвала умно привилегията, дадена ѝ от Съдбата, и беше чела неща, недостъпни за простосмъртните.
Тази морска привечер аз се оказах добър слушател. От време
